Проклятието на Жабата

Позволих си да ти пиша тия мои разсъждения, тъй като след вечерята с Екатерина все по-често се улавям, че мисля по този начин, без, разбира се, да спирам да я желая — напротив. Невероятни усилия ми коства да се въздържам. Признавам си — понякога не успявам. Сигурно и ти си се чувствал така.

Започнахме разговора ни с матушка Рус, с това как болшевиките съсипали едно велико царство, със скоропостижно отиващите си генерални секретари (наследникът на Брежнев — Андропов — се бе споминал през февруари, а пък неговият приемник, Черненко, едва ли щеше да изкара и година), но бързо сменихме темата. Самата Екатерина не е раждана в Русия, а в Париж, но след като се наситила на носталгията на баща си, тя тръгнала да си търси късмета и го намерила във Виена. Не й казах, че с нейната външност е могла да го намери навсякъде по света. Представям си я каква е била на моята възраст. Не че сега не е хубава. Божичко, татко, та аз досега не съм виждал по-красива жена от нея! Не, не съм влюбен, просто се опитвам да бъда обективен.

„А ти, Миша, какво смяташ да правиш, като се върнеш в България?“, попита ме тя. „Ще свиря. Сигурно ще ме разпределят в някой оркестър.“ „И няма да правиш кариера на солист?“ Отговорих й, че много бих искал, но че нещата не зависят само от мене. Тя ме контрира и ми отвърна, че от никой друг не зависят и ме попита дали съм участвал в някакви конкурси. „Да, още като ученик, а после и като студент.“ Неудобно ми бе да й кажа, че съм ги спечелил. „Имам предвид по-престижни, международни конкурси.“ Кимнах отрицателно. Как да й обясня, че не беше лесно за българин. Фактът, че ме приеха да следвам в Москва бе сам по себе си връх. Да не говоря за специализацията във Виена. „А трябва!“, заключи Екатерина. „Но ще помислим по въпроса.“ После ме попита ще успея ли да се подготвя за края на май с нещо по-така — имаше предвид трудно и представително произведение, като за познавачи. Остават по-малко от два месеца, помислих си, но съзнавах, че не биваше да отказвам — така ме посъветва и професорът. „Ще опитм!“, казах аз с досатъчно категоричен, но не и самонадеян тон. „Какво ще кажеш да участваш с Бах?“ Бах! Постарах се да запазя самообладание. Бях чувал, че той има шест сонати за чело без акомпанимент, но не беше ли още рано за мене да се захващам с Бах? Не й споделих съмненията си, а само казах, че ще се консултирам с професор Вайнрайх. Нищо повече не я попитах, нито дори какъв и къде ще бъде този конкурс.