Бялата кралица

Антъни свива рамене:

— Имаме достатъчно богатства и влияние, нали?

— Никога не можеш да имаш твърде много — изказвам очевидното. — А и във всеки случай, най-важното е, че искам ти да поемеш настойничеството над Бебето.

— По-добре ще е да спреш да го наричаш Бебето, щом той ще бъде Уелски принц със собствен двор — напомня ми брат ми. — Той ще се премести в имение, подходящо за истински мъж, управлявано от него, ще има собствен двор, собствена страна. Скоро ще му търсиш принцеса, за която да се ожени.

Усмихвам се, загледана в топлите пламъци:

— Знам, знам. Вече го обмисляме. Не мога да повярвам. Наричам го Бебето, защото ми харесва да си спомням какъв беше, когато беше в пелени; а сега дрехите му умаляват, има собствено пони, и расте с всеки изминал ден. Сменям ботушите му за езда на всеки три месеца.

— Той е прекрасно малко момче — казва Антъни. — И макар да прилича на баща си, понякога ми се струва, че виждам в него дядо му. Вижда се, че е Удвил, че принадлежи към нашия род.

— Няма да приема друг освен теб да му бъде настойник — казвам аз. — Той трябва да бъде възпитан като Ривърс в двора на Ривърс. Хейстингс е жесток и груб човек, а на никого от братята на Едуард не бих поверила дори грижата за котката си: Джордж мисли единствено за себе си, а Ричард е твърде млад. Искам моят принц Едуард да се учи от теб, Антъни. Ти не би искал някой друг да му повлияе, нали?

Той поклаща глава.

— Не бих приел да бъде възпитаван от никого от тях. Не си давах сметка, че кралят смята да го изпрати в Уелс толкова скоро.

— Тази пролет — отвръщам. — Не знам как ще го оставя да замине.

Антъни замълчава за миг.

— Няма да мога да взема жена си с мен — казва той. — Ако си мислела, че тя може да бъде господарка на Лъдлоу. Тя не е достатъчно силна, а тази година е по-зле отвсякога, по-слаба.

— Знам. Ако иска да живее в двора, ще ѝ осигуря добри грижи. Но няма ли да искаш да останеш заради нея?

Той поклаща глава:

— Бог да я благослови, не.

— Значи ще заминеш?

— Да, а ти можеш да ни гостуваш — казва важно Антъни. — В новия ни двор. Къде ще бъдем? В Лъдлоу?

Кимвам.

— Можеш да научиш уелски и да станеш бард — казвам.

— Е, мога да обещая, че ще възпитам момчето така, както ти и семейството ни бихте искали — уверява ме той. — Мога да се погрижа да учи и да спортува. Мога да го науча на онова, от което ще има нужда, за да бъде добър крал от династията Йорк. А да възпиташ крал е сериозна задача. Хубаво е да оставиш такъв спомен за себе си: това, че си възпитал момчето, което ще бъде крал.

— Достатъчно, за да пожертваш плановете си за поклонение за още една година? — питам.

— Знаеш, че не мога да ти откажа. Твоята дума е равносилна на заповед от краля, а на това никой не би могъл да откаже. Но всъщност и поначало не бих отказал да служа на младия принц Едуард: ще бъде голяма чест да бъда настойник на такова момче. Би трябвало да се гордея, че ще мога да създам следващия крал на Англия. И ще съм щастлив да бъда в двора на Уелския принц.