Бялата кралица

Разбира се, за мен е почти непоносимо да го оставя, защото ние не сме обикновено кралско семейство. Не сме водили живот на студена официалност и сдържаност. Това момче се роди в убежище, под смъртна заплаха. Спеше в леглото ми през първите няколко месеца от живота си — нещо нечувано за един принц с кралска кръв. Нямаше дойка: аз го кърмих сама, и ръчичките му се вкопчваха в моите пръсти, докато се учеше да ходи. Нито той, нито някой от другите е бил изпратен да бъде отглеждан от бавачки, или в отредена за кралските деца детска стая в друг дворец. Едуард държеше децата си наблизо и най-големият му син е първият, който ни напуска, за да поеме кралските си задължения. Обичам го пламенно: той е моето златно момче, момчето, което се появи най-сетне, за да подсигури положението ми на кралица и да даде на баща си, тогава просто претендент за престола от рода Йорк, по-голямо право над трона. Той е моят принц, той е венецът на нашия брак, той е нашето бъдеще.

Едуард идва да се присъедини към мен за последния ми месец в Лъдлоу през юни, донасяйки вестта, че съпругата на Антъни, лейди Елизабет, е починала. Тя беше в лошо здраве от години, измъчвана от болест, която изпиваше силите ѝ. Антъни нарежда да четат литургии за душата ѝ, а аз, тайно и срамувайки се от себе си, започвам да се питам коя може да е следващата съпруга за брат ми.

— Има достатъчно време за това — казва Едуард. — Но Антъни ще трябва да изиграе ролята си за безопасността на кралството. Може би ще трябва да се ожени за френска принцеса. Нуждая се от съюзници.

— Но не и да напусне страната — казвам. — И не и да остави Едуард.

— Не. Виждам, че той се устрои добре в Лъдлоу. А Едуард ще има нужда от него тук, когато заминем. А ние трябва да заминем скоро. Дадох заповеди да потеглим, преди да е изтекъл месецът.

Ахвам, макар в действителност да знаех, че този ден трябва да настъпи.

— Ще дойдем отново да го видим — обещава ми Едуард. — И той ще идва при нас. Няма нужда да добиваш такова трагично изражение, любов моя. Той започва своята работа като принц от династията Йорк: това е неговото бъдеще. Трябва да се радваш за него.

— Радвам се — казвам, но думите ми не звучат убедително.

Когато идва време да замина, трябва да щипя бузите си, за да им придам малко цвят, и да хапя устни, за да сдържа плача си. Антъни знае какво ми струва да оставя тях тримата, но Бебето е щастлив, уверен, че скоро ще дойде на гости в двора в Лондон, наслаждава се на новата си свобода и на важното си положение като принц на собствена страна. Позволява ми да го целуна и да го прегърна, без да се дърпа. Дори прошепва в ухото ми: „Обичам те, мамо“, после коленичи за благословията ми, но се изправя усмихнат.