Гръмотевичния щит [bg]

Акса се върна и й помогна да облече жълтата рокля. Дрехата бе красива, с вплетено в нея злато и сребро.

— Мисля да се разходя — каза тя, когато Акса коленичи да завърже връзките на сандалите й.

— Да дойда ли с теб?

— Не, Акса. Днес няма да имам повече нужда от теб. Върви си вкъщи и се погрижи за детето си.

— Той расте здрав — каза слугинята. — И ще бъде красив като моя Местарес, а не безличен и грозен като мен.

Андромаха погледна кръглото като месечина лице на жената и усети буца в гърлото си.

— Акса, ти не си безлична. Всичко, което представляваш сияе като светлина от лицето ти — силата, лоялността, обичта и смелостта ти.

Акса се изчерви.

— Понякога говориш толкова странни неща, господарке — промърмори тя. — А какво ще кажеш сега за златната нишка в косата?

— Не, ще я оставя да се спуска свободно.

Слугинята се надигна и се загледа в огненочервената коси на Андромаха.

— Слънцето я е достигнало — каза тя критично. — Някои кичури са се позлатили. Трябва по-често да носиш воал.

Андромаха се засмя и настроението й се подобри за малко.

— Ти никога не си доволна, Акса. В един момент искаш да сложиш злато в косата ми, а после се оплакваш, защото то вече е там.

— Знаеш какво имам предвид — отвърна другата жена. — Само селянките имат подобни кичури в косата, защото стоят под слънцето по цял ден.

— Значи и аз съм селянка — каза Андромаха. — Хайде сега си върви.

До портата на двореца видя, че Кеон седи тихо на една пейка, поставил блестящия си бронзов шлем до себе си. Нагръдникът му сияеше под слънцето. Той стана, когато тя се приближи

— До гробницата ли ще отидем?

— Не. Отиваме към фермата на Хектор.

— Доста далечно разстояние за тази жега, господарке. Да извикам ли колесница?

— Предпочитам да повървим.

Той не каза нищо повече и двамата заедно излязоха в града. Кеон сложи шлема си, който покриваше цялото му лице и за радост на Андромаха правеше разговора почти невъзможен. Той тръгна пред нея сред тълпата към центъра на града, а после и през Дарданската порта, която водеше към каменния път отвън.

Кеон се оказа прав. Пътят наистина беше дълъг за подобна жега и до средата на деня двамата още бяха далеч от целта си. Гордостта на Андромаха не й позволяваше да признае грешката си и тя продължи да върви, въпреки че жълтата й рокля бе напоена с пот, а сандалите дращеха глезените й. Кеон я изгледа.

— Ако не възразяваш, господарке, бих се зарадвал, ако мога да си почина малко на сянка — каза той и свали шлема си.