Грозните [bg]

Толи се притисна към стената, опитвайки се да се прикрие зад една купчина дърва за огрев. Заслони очи от вихрушката пепел и се огледа за път за бягство. Нямаше никакъв шанс да стигне до центъра на Мъглата, където върху покрива на търговския пункт сърфът зареждаше батериите си на слънчева светлина. Имаше възможност за бягство единствено през гората.

В близкия край на селището, само на двайсетина секунди бърз ход, лежеше камара неокастрени дървета. Но агент на извънредните стоеше между нея и началото на гъстите шубраци, готов да пресече пътя на всеки отцепил се мъглянин. Очите на жената щателно оглеждаха пътеките към гората, главата й се въртеше ту в една, ту в друга посока с някакъв странен ритъм, сякаш наблюдаваше много бавен тенис мач без особен интерес.

Толи пропълзя още по-близо, все още притисната към стената. Ниско над главата й прелетя автолет, вдигна облак прах и напълни очите й с дървени стърготини.

Когато отново прогледна, Толи видя, че до стената край нея се е свил някакъв възрастен грозен.

— Ей! — просъска тя.

После разпозна отпуснатите черти и горчивото изражение.

Беше Шефа.

— Имаме проблем, млада госпожице. — Хрипливият му глас някак успя да надделее над заобикалящия ги тътен на атаката.

Тя погледна към жената от „Извънредни ситуации“, която причакваше в засада.

— Да, знам.

Още един автолет избоботи над тях и Шефа я избута зад ъгъла на сградата, край бидона, в който се събираше дъждовна вода от водосточните тръби.

— И ти ли я забеляза? — Той се ухили, разкривайки дупката на един липсващ зъб. — Ако и двамата се затичаме едновременно, поне единият от нас ще успее. Стига другият да приеме битката.

Толи преглътна.

— Сигурно е така. — Тя надникна към жената-агент, която стоеше спокойно като пенсионер на опашка за увеселително корабче. — Те обаче са страшно бързи.

— Зависи. — Той смъкна брезентовия чувал от рамото си. — Има две неща, които винаги държа в готовност в случай на спешна ситуация.

Шефа отвори торбата и извади от вътре пластмасова кутия като за сандвич.

— Това е едното.

Той открехна капака на кутията в единия край и от там се появи облаче прах. Миг по-късно в главата на Толи избухна пожар. Тя покри лицето си и насълзените си очи с ръце и се опита да изкашля огнената струя, която пълзеше надолу по гърлото й.

— Не е зле, а? — изкиска се Шефа. — Това са абанеро, изсушени и смлени на ситен пипер. В боба този пипер не е толкова зле, но ако влезе в очите ти, е същински ад.