![Грозните [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/5/3/groznite-bg-download.jpg)
Грозните [bg]
- Автор: Вестерфельд Скотт
- Серия: Грозните #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-013-4
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Грозните [bg]». Краткое содержание книги:
— Това е най-страшното нещо, което са ти причинили, причинили са го на всеки от вас. Каквито и да са последиците от тази аномалия, най-страшната щета ви е нанесена още преди да се вдигне скалпелът: мозъците на всички ви са промити, за да повярвате, че сте грозни.
— Ние наистина сме грозни. Всичките.
— Значи мислиш, че и аз съм грозен?
Тя отклони очи.
— Това е безсмислен въпрос. Тук не става дума за определена личност.
— Напротив, Толи. Точно така е.
— Искам да кажа, че никой не може наистина да е… нали разбираш, биологически. Има определени неща, които всички ние…-. — Думите я задавиха. — Ти наистина ли мислиш, че съм красива?
— Да.
— По-красива от Шай?
И двамата замълчаха с отворена уста. Въпросът се изплъзна на Толи още преди да е помислила. Как успя да изтърси нещо толкова ужасно?
— Съжалявам.
Давид сви рамене и се извърна.
— Това беше честен въпрос. Да, така мисля.
— За кое?
— Мисля, че си по-красива от Шай. — Той го каза така делнично, сякаш говореше за времето.
Толи затвори очи, умората от целия изминал ден изведнъж се стовари отгоре й. Пред очите й се появи лицето на Шай — твърде слабо, с твърде раздалечени очи — и едно ужасяващо чувство взе да расте в нея. Топлотата, която изпитваше към Давид, беше унищожена от това ново чувство.
Всеки ден от живота си досега тя беше обиждана и нагрубявана от останалите грозни и на свой ред ги обиждаше и нагрубяваше. Шишко, Свински очи, Кокалестата, Тумбака, Откачалката — грозните се наричаха един друг с всички тези имена, пламенно и без всякакви задръжки. Но взаимно, без никакво изключение, така че на никого да не му е спестен и последният недостатък по рождение. И никой да не се почувства дори малко по-красив, привилегирован поради случаен каприз на гените. Ето защо най-напред правеха всички красиви.
Това не беше честно.
— Не го казвай, моля те.
— Ти ме попита.
Тя отвори очи.
— Но това е ужасно! Така не е правилно!
— Чуй, Толи, не това е най-важното за мен. Това, което е вътре в теб, има много по-голямо значение.
— Но ти най-напред виждаш лицето ми. Реагираш на симетрията в чертите му, на цвета на кожата, на формата на очите. И решаваш каква съм аз отвътре в зависимост от тази си реакция. Така си програмиран!
— Аз не съм програмиран. Аз не съм израсъл в града.
— Това не е въпрос на култура, а на еволюция.
Той сви рамене примирено, но в гласа му се усещаше гняв.
— Може и така да е. — После се засмя уморено. — Но знаеш ли какво най-напред ме накара да се вгледам по-внимателно в теб?
Тя си пое дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои.
— Какво?
— Драскотините по лицето ти.
Тя примигна объркано.
— Кое!
— Тези драскотини. — И той отново нежно докосна бузата й.
Тя се разтърси като от токов удар при допира на пръстите му.
— Това са глупости. Несъвършената кожа е знак за лоша имунна система.
Давид се разсмя.
— Те бяха знак, че си преживяла приключение, Толи, че си открила път през дивото, за да стигнеш дотук. За мен те бяха знак, че имаш хубава история за разказване.
Гневът й се стопи.
— Хубава история ли? — Тя тръсна глава и усети, че в нея се надига смях. — Всъщност изподрах лицето си още докато бях в града, летях със сърфа в един гъсталак. С голяма скорост. Голямо приключение, а?
— Това също е история. Ти си готова да поемаш рискове, това си помислих още първия път, когато те видях. — Пръстите му усукаха един кичур от косата й. — И продължаваш да поемаш рискове.
— Сигурно е така. — Да стои в мрака заедно с Давид също си беше рисковано, защото знаеше, че вече нищо няма да е като преди. А той продължаваше да я гледа с красивия поглед.
Може пък наистина да е способен да вижда отвъд грозното й лице. Може би онова, което е вътре в нея, да е по-важно за него от всичко останало.
Толи стъпи върху един камък колкото юмрук на пътеката и едва се закрепи отгоре. Сега вече очите й бяха на нивото на неговите.
Тя преглътна мъчително.
— Наистина ли мислиш, че съм красива?
— Да. Всичко онова, което правиш и което мислиш, те прави красива.