Ладията на Харон

Мърсър тръгна по Норт Харбър Драйв, успоредно на пристанището за лодки. Слънцето беше залязло и в мрака се разнасяше шумът от прибоя на вълните. Уличните лампи хвърляха мъгляви отблясъци върху тротоара. Въздухът бе натежал от соленото ухание на океана. Макар че по улиците имаше доста хора за град с население само три хиляди души, в атмосферата се долавяше усещане за самота, каквото се чувстваше в цяла Аляска с изключение на големите населени места, Мърсър забеляза сигналните светлини на голям плавателен съд и предположи, че това е «Надежда».

Най-после видя бар, който изглеждаше обещаващ. Рекламните неонови светлини пронизваха тъмнината с ярки цветове. Отвътре се разнасяше кънтри музика. Мърсър влезе и огледа помещението.

Барът се намираше на едно стъпало под дупка в стената. Подът бе застлан с осеян с дъвки килим, който беше толкова изтъркан, че приличаше на бетон. Стените бяха пожълтели от цигарения дим, надвиснал във въздуха като смог. Около бара имаше места за двайсетина души и когато се приближи, Мърсър видя, че повърхността му е изпъстрена с издълбани инициали. Като всички останали, заведението разчиташе на ефектни трикове, за да привлича клиенти, и в случая това беше да се обезсмъртиш, като издълбаеш името си на плота. В помещението имаше десетина маси, малък дансинг и още по-малка естрада за оркестър, макар че музиката се разнасяше от тонколона до входа. Барът беше пълен до половината.

Мърсър предпочиташе водка с лимонов сок, но на подобно място човек пиеше или бира, или чисто уиски. Затова си поръча бира и седна на високо столче в ъгъла, до мъж, който приличаше на рибар, като се имаха предвид размерите му и гумените му ботуши. Барманката се наведе, когато плъзна бирата към Мърсър, предоставяйки му отлична гледка към прелестите, които едва съумяваше да скрие под блузата с голямо деколте. Той и се усмихна.

— Ти от нас ли си, или от тях? — без предисловие попита мъжът до Мърсър.

— Зависи кои сме ние и кои са те. — Мърсър не можеше да разбере дали човекът е нормален.

— Те са онази екологична организация и тълпата репортери с тях. — Мъжът кимна към доближените една до друга маси до стената и десетината души, образуващи недостъпна общност. — А ние сме всички останали.

— Повярвай, аз съм един от нас. — Мърсър улови чувството за хумор на непознатия. — Аз съм минен инженер. А ти?

— Работя на борда на един от корабите, които насочват танкерите да излязат от залива Принц Уилям — отговори мъжът и отпи от бирата си. — Казвам ти, не проумявам как се издържат тези демонстранти. Плащат ли им да се бъркат в живота на другите хора?

— Ще се изненадаш, ако разбереш колко щедро са финансирани повечето природозащитни организации. И поне един от членовете е баснословно богат.

— И аз мисля така. Мързеливите се чувстват виновни, затова се грижат никой друг да не печели пари.