Ладията на Харон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Серия: Филип Мърсър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- ISBN: 954-585-626-2
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Ладията на Харон». Краткое содержание книги:
Помага им Аги Джонсън, красивата дъщеря на петролен магнат, която издава тайните на компанията на екотерористите. Но Кериков не е включил в сметката геолога Филип Мърсър.
Мърсър познава всички подходящи хора на всички подходящи места… а може би по-скоро всички неподходящи хора на всички неподходящи места? Той няма намерение да позволи на Кериков да съсипе политиката, икономиката и околната среда на Съединените щати.
Може ли един човек да спре цяла армия?
Ако човекът е Филип Мърсър… отговорът е «Да»!
— Но аз се нуждая от твоята. — Худари затвори, без да му каже дочуване.
Пристанище за танкери «Алиеска» Валдиз, Аляска
Мърсър пътуваше често и не се влияеше от часовата разлика. Можеше да положи усилия и да остане буден или да заспи веднага щом пристигне и да се аклиматизира за един ден, независимо дали бе спал тринайсет или само три часа. Но полетът до Аляска през Чикаго и летището в Сиатъл бе прекъсван от влошените атмосферни условия и от забавяне по технически причини в Мидуей и това го принуди да прекара нощта в хотел на летището. В десет и нещо сутринта самолетът най-после кацна в Анкъридж. Мърсър беше бодър и очите му бяха ясни.
Той нае шевролет «Блейзър» с двойно предаване, шофира четиристотин и петте километра на юг до Валдиз, като спря само веднъж, за да зареди с гориво, да пие кафе и да отиде до тоалетната. Пристигна в града малко преди четири и реши да отиде право на морското пристанище, вместо първо да се регистрира в хотел.
Приближи се до малката будка на пазачите на входа и с облекчение видя, че името му е в списъка на гостите от времето, когато двамата с Хауард Смол бяха използвали пристанището като база за изпитанията на «миникъртицата». Влезе в терминала, заобикаляйки сградата за контрол на петрола, течащ по тръбопровода със скорост осемдесет и осем хиляди барела в час, и огромните резервоари, които обработваха мръсната вода, служеща за баласт на танкерите по пътя им.
Мърсър спря на служебния паркинг пред оперативния център, до котвено място номер четири, където пълнеха със суров петрол среден по размери танкер. Слезе от джипа и се вцепени от смразяващия студ. От залива духаше леден вятър. Снегът бе покрил по-голямата част от пристанището, но повечето беше натрупан на огромни купчини на паркингите и встрани от острите завои на пътищата, минаващи през територията му. Времето беше необичайно студено за сезона. Мърсър хукна към оперативния център и смъкна ципа на якето си веднага щом усети силната струя горещ въздух от парното отопление в сградата. Секретарката на рецепцията четеше криминален роман и го погледна сърдито. Явно я бе прекъснал на интересно място.
— Какво мога да направя за вас?
— Обадих ви се. Аз съм Филип Мърсър.
— А, да. Дошли сте да се срещнете с Анди Линдстрьом. — Тя стана от стола, чиито метални крака изскърцаха, когато жената премести масивното си тяло. — Насам. Той ви очакваше по-късно, но съм убедена, че няма да има нищо против.
Анди Линдстрьом, шефът на оперативния център, беше зад бюрото си, когато Мърсър влезе в кабинета му. Беше облечен в джинси и дебела памучна блуза, а на главата си бе сложил бейзболна шапка на «Сийхоукс». Той беше среден на ръст и на четирийсет и няколко години, но изглеждаше много по-възрастен, защото кожата му беше загубила свежестта си заради двайсетте години, прекарани в Аляска, и заради навика му да изпушва по два пакета цигари на ден. На лицето му бе набола червеникава брада, а сините му очи бяха по-уморени, отколкото последния път, когато Мърсър го бе видял.
Кабинетът беше малък и обзаведен традиционно. Светлината проникваше през един-единствен прозорец, а на тавана бяха окачени неонови лампи. Бюрото беше отрупано с книжа, поставени рисковано на спираловидни купчини, които всеки момент можеше да се срутят. Бюфетът и шкафът също бяха пълни с листове, дебели технически наръчници и каталози за резервни части. Единствените свободни мебели бяха двата стари дървени стола пред бюрото. На едната стена имаше голяма топографска карта на Аляска, пресечена от назъбена червена линия, която изобразяваше петролопровода. На отсрещната стена беше залепен пъстроцветен туристически плакат на плаж с момичета по бикини.
Линдстрьом погледна Мърсър, вдигна пръст и посочи телефонната слушалка в другата си ръка. Лицето му беше зачервено заради онова, което му говореха от другата страна на линията.
— Чакай малко, по дяволите. Преди два дни изпратих арматурата в депото във Феърбанкс. Ако още не си я получил, скъсай техните уши, а не моите. — Той млъкна и завъртя очи. — Виж какво, не съм виновен. За мен проблемът е вътрешен. Опитах се да ти направя услуга, но това не означава, че искам да ми се обаждаш всеки път, когато някоя от машините ти направи засечка. Следващия път може да ти купя американска.
Анди затвори, въздъхна дълбоко и запали цигара.
— Нека да отгатна — каза Мърсър. — Това беше една от петролните компании в резервата.
— Позна. От «Алиеска» обещали да им помагат и когато им се свърши тоалетната хартия, се обаждат на мен. Господи, не беше така, когато открихме обекта. Онези мъжаги знаеха да работят. Малко се изненадах, когато ми се обади вчера. — Анди се ръкува с Мърсър. — Мислех, че си напуснал щата, след като с Хауард Смол приключихте с тестовете. Много съм любопитен защо шефът на охраната ми поиска да присъства на тази среща. Майк Колинс ще бъде тук след няколко минути. Ще ми кажеш ли какво правиш отново в Аляска?