Вихър

— По дяволите, студено ми е — изруга Синд.

— Жено, недей да се оплакваш. Бил съм на твоя свят, той е лятно кътче в сравнение с тукашния.

— Без майтап — каза Синд. Сега вече знаеш защо толкова много от нас живеят извън планетата. А и ти, не ми ли каза, че твоята планета е лед, сняг и други подобни?

— Да, но ледът е някак по-нежен. И снегът се рее надолу като листенца на цвете.

— Виждаш ли нещо?

— Не. Което ме кара да мисля, че си права.

— Ще знаем със сигурност преди да падне нощта. Надявам се.

— Добре, а докато чакаме, ще ти разправя една историйка, която се отнася до обстоятелства, много напомнящи смразяващата обстановка в момента. Казвал ли съм ти някога за времето, когато участвах в състезание по хумористични петостишия? Знаеш какво представляват, нали?

— Не сме напълно нецивилизовани.

— Това е хубаво. Беше по времето, когато бях млад и зачислен към почетната стража на Земята. Таблоидите съобщаваха за състезанието. Много кредити за победителя. Кой можеше да измисли най-смешното, най-мръсното петостишие? Е, биваше си ме, когато става въпрос за мръсни петостишия.

— Никога не съм се съмнявала в това.

— Няма да обърна внимание на забележката, майоре. И така, написвам мръснишката си поема, а тя беше толкова мръснишка, че дори аз се изчервих малко, като си помислих, че името ми ще стои под нея. Но кредитите бяха доста, както споменах. А Бог знае, че бедният войник има нужда от всеки кредит, който може да докопа. И тъй, времето минаваше, и после един ден преглеждам таблоидите и съм поразен. Аз не съм победителят! Не печеля нищо! Победителят е някой си Макгуайър. Д.М. Макгуайър, от малкия остров Ейре, както го наричат, от град Дъблин. И петостишието е толкова мръснишко, че не могат дори да го публикуват. И когато се възстанових от шока, започна да ме човърка. Искам да кажа, какво може да е по-мръсно от това, което аз подадох. Така че си взех малко отпуск и се отправих към Ейре и столицата му Дъблин. И започнах да търся Д.М. Макгуайър. Минаха дни, седмици, но накрая издирих и последния Макгуайър в Дъблин. Оказа се дребничка възрастна дама. Сладка, с блясък в очите и усмивка на устните, и от вида й просто знаеш, че ходи на църква по два пъти на ден, и мръсна дума никога не е докосвала устните й. Тя не би могла да е Макгуайър от състезанието, но аз съм отчаян. Затова събирам смелост и питам. Направо щях да се побъркам, когато призна, че е тя. Тогава я попитах какво е написала. Тя на свой ред се изчерви и каза, че е уважавана вдовица и не може да говори така пред мъж. Говореше странно при това, трудно я разбирах на моменти. Дори я накарах да ми го напише, но и това не поиска да направи. Със сигурност нейната трябваше да е най-ужасната поема, писана някога. Така че започнах да я убеждавам и да я умолявам, докато накрая тя предложи: „Може ли да я кажа, като изрека «пусто» на мястото на лошите думи?“ Веднага се съгласих. Нямаше да ми е трудно да разбера кои са. И тогава тя пое дълбоко въздух и изрецитира: