Вихър
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Серия: Стэн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Василев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихър». Краткое содержание книги:
Мейсън излезе от каютата си.
— Готови сме, сър.
— Много добре.
Мейсън се приближи до Стен.
— И вие не спахте, нали, сър?
Очите на Стен се разшириха от изумление. Нима Мейсън се опитваше да се държи приятелски? Да не би абсурдното мъмрене да беше накарало адмирала да промени отношението си?
Не. Мейсън просто обработваше Стен, значи, когато дойдеше подходящото време, щеше да го причака в алеята с торбата с пясък.
— Може би можем да започнем фаза три — каза той.
— Ще дам заповеди.
Фаза три беше наистина голям блъф.
Докато беше на Джохи, Стен беше направил бърз списък с начините, които правят хората нещастни. Смътно си спомни една история, разказвана като шега, но и като нещо, върху което си заслужава да се помисли, докато течеше обучението му в „Богомолка“. Историята гласеше, че преди еони млад партизански командир се опитвал да забави военен конвой. Трябва да е било в тъмните векове, защото превозните средства са се движели по земята, а и не се споменаваше въздушно покритие. Конвоят се състоял от бронирани коли и тежки оръдия. Партизанинът имал двадесет мъже, само половината от които въоръжени. Той можел смело да се хвърли пред колоната и да задържи конвоя за пет минути с цената на цялата си група. Вместо да го стори обаче, той ограбил близка къща. Взел всички чинии за ядене и внимателно поставил всяка от тях на пътя с лице към земята.
Наземни мини. Стен беше възразил — командирът на конвоя трябва да е бил пълен глупак, защото едва ли мините приличат на изкривени метални чинии, дори в онези отдавнашни времена.
След като Стен приключи с лицевите опори, с които всяко военно училище награждаваше обучаващите се на равни интервали за грехове, вариращи от дишане до содомия, инструкторът отбеляза, че разбира се, командирът е знаел, че това не са мини от вид, който му е известен. Възможно било обаче да са нещо ново. Да са капан. И ако били истински, а той минел през тях, щял да се озове пред отряда за разстрел, ако не бъде разкъсан на място от взрива.
Затова решил да действа бавно и внимателно, изпратил сапьори, които да повдигнат всяка чиния, да се убедят, че е чиния наистина, и да се придвижат към следващата. Водачът на партизанския отряд ги забавил допълнително, като стрелял от време на време, въпреки прикриващия огън на конвоя.
— Конвоят бил забавен с цели два И-часа, според историята, без партизаните да понесат загуби. Замислете се за това, войници. Господин Стен, вече можете да спрете да правите лицеви опори.
Наземни мини… Космически мини. Да, това беше. Мините — тези смъртоносни устройства, които стояха и чакаха цел, а после я взривяваха, или изчакваха, докато целта попадне в обхват, и после започваха да я преследват — не бяха популярни оръжия. Въпреки факта, че те бяха най-евтините и ефективни убийци на скъпа машинария и същества. По някаква причина изглеждаха мръсни и недостойни на честните войници. Или, в краен случай, не особено бляскави.
Стен никога не беше гледал на убийството на друго същество като на нещо бляскаво. А дори да имаше подобни идеи, секция „Богомолка“ щеще да ги изличи от ума му отдавна. Пък и бе виждал колко ефективно таанците бяха използвали мините. Таанците действаха според верния, ако и не особено цивилизован принцип, че убийството е убийство и няма особена нужда от морално оправдание.
Тъй като конвенционалните военни сили на Империята бяха „благородни“, те знаеха малко за мините или изобщо не се интересуваха от тях — така че всеки, когото въоръжаваха и снабдяваха с оборудване, като войските в Алтайския куп, едва ли щеше да е експерт по въпроса.
И по време на полета от Джохи палубата с хангарите на „Виктори“ се беше превърнала в дърводелска работилница. Летвите, които Стен беше поръчал, бяха свързани в приличаща на таралеж конструкция и покрити с метално фолио.
Неколкостотин от тези импровизирани съоръжения бяха складирани на палубата.
По команда те бяха изхвърлени, по няколко наведнъж, в космоса. Оформиха поток, разделителна линия между двете флотилии. Разбира се, те продължаваха да пътуват със същата скорост, с която и „Виктори“, но Стен смяташе да направи следващия си ход, преди тези „мини“ да прочистят пространството.
Ефектът от появата им беше светкавичен.
Идващите флотилии преминаха в режим на паника, когато сензорите им уловиха „мините“, и техните командири започнаха да анализират какви са тези странни обекти, които бяха захвърлени от имперския кораб като сладки, хвърляни към тълпата по време на парад. На своите екрани сигурно виждаха „Виктори“, съпътстващия го екраниращ разрушител, може би няколко тактически кораба, а след това и мините, които се сипеха.