Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

и чрез вглъбяването, пълноценното изживяване на всяка една от посоките, които ни водят към живота като пълнота и изпълненост с богатства, потенции, цели, възможности за изява и реализация на самите себе си. Основното тук е да съчетаваме умело лишаването с отдаването, самоограничаването с разпростирането в различни посоки, отказът от живота заради самия него (от някоя възможност заради други, на които им е дошло времето) и въвличането ни — като цялост — в неговото неизразимо многообразие и многоликост, при това единствено заради самите себе си и защото чувстваме дълбоко в себе си, че „така трябва“ или „защото аз иначе не мога“. Това е възможно и постижимо само ако се откажем решително от това да сме „повърхностни“ (да гледаме повърхностно на живота си) и ако също толкова решително се опитаме да бъдем „вглъбени“, „задълбочени“ в неговото тайнство, ако се „просмукаме“ от мощните му дълбини — които при това съвпадат с нашите собствени, с „дълбините на човека“, с неговата сърцевина и дух. Ясно е, че в съответствие с казаното „оправянето“ в и „със“ своя живот без философия, отговаряща на неговото естество, е безкрайно хипотетично; доколкото се справят с живота си, хората го дължат на това, че в неговите изпитания са успели да достигнат до своя философия, до някакво — ясно или „едва-едва мъждукащо“ — разбиране на това какво иска от нас този живот и особено какво следва да искаме ние от него. Това е така, защото