Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

„Не се хвали с утрешния ден, защото не знаеш какво ще роди тоя ден!“

Всеки наш ден е нов — какво обаче ще се получи от него ако ние самите сме си все същите? Ясно е какво: неговата новост ще бъде „затрита“, а нашата инертност ще преживее още едно тържество. Много често точно това става, можем ли обаче поне от време на време да го избягваме?

Идващият и дошлият вече ден е открито спрямо събуждащия се човек бъдеще, което трябва да бъде посрещнато и реализирано: за да се сбъдне, за да не бъде пропуснато и загубено. Нека да се вгледаме в непосредствеността на всекидневното преживяване на бъдещето, в съотнесеността с което създаваме себе си.

Всяка сутрин се събуждам и от този миг съзнанието ми „забягва“ напред в непосредствено предстоящото, откриващо ми безброй възможности да подредя днешния си живот. Какъв искам да бъде денят, какъв мога да бъда аз самият в него? — този е въпросът, който „увисва“ или се „стоваря“ върху ми още с отварянето на очите. От този въпрос съвсем не мога да се скрия, той ме преследва през целия ден — въпреки че аз трябва да съм преследващият го. Ясно е, че в мен трябва да се появи проект за потребното и желано бъдеще, който да е достатъчно убедителен и силен за да ме „отлепи“ от постелята („утроба“ на съня и небудността!) и да ме накара да се впусна без колебания в ритъма на моето всекидневие: автентичното всекидневие, което не искам да загубя — защото без него нямаше да съм аз самият. При това аз трябва да съхраня свободата си, т.е. усещането си, че ставащото става по мое желание и по мой избор, а не ми се натрапва независимо от мен, използвайки ме за неизвестни на мен самия цели. Дори и да реша да се откажа кардинално от всичко, което до вчера съм правил, т.е. да избера възможността да пролежа в леглото си целия ден, то това вече е предопределило бъдещето, от което вечерта вероятно ще изпитвам погнуса, гадното усещане че „такъв не мога да се понасям“, съзнанието, че подло съм избягал, опитал съм се да се скрия от предизвикателствата на изгряващия ден. Този ден сега, тази сутрин, ме приветства и ми се предоставя изцяло — подобно на влюбената, на изпълнена със страст жена: какво означава да се откажа от него? Някои неща аз правя спонтанно, например прозявам се, протягам крака и ръце, обръщам се „за малко“ на другата страна, но главното — ставането, обръщането на гръб на леглото като моя възможност за целия ден — изисква претегляне на аргументи „за и против“ на основата на пренасянето в различните форми на бъдеще, които ми се откриват сега, при зазоряването на този ден. Да отбележа: всичко, което става в моя ден, има за свой корен ставането от леглото ми сутрин, ако не стана аз, нищо „няма да стане“ в моя ден, нищо няма да се случи ако не се е „случило“ ставането ми. Това съответствие на думите съвсем не е случайност, напротив. Ако стана просто затова, че „всички така правят“ или че „нормално е да се стане“, а също „защото съм притиснат от обстоятелствата“ да стана дори и да не ми се иска това, то подобни мотиви превръщат моето ставане в нещо различно от човешкия избор да стана — и така сам да определя бъдещето си. Такова предизвикано, предопределено и „предизвестено“ ставане не е автентично, то не е нещо, което аз съм проблематизирал и на тази основа съм избрал, а това ме превръща в „средството“ да се осъществи едно битие, в което аз така или иначе не участвам (и значи то не е съ-битие в моя живот, а е обсебване на моята идентичност и свобода от безликото и безразлично, без-различно и без-лично, от не понасящото различие и различеност, съществуване на вещите и… другите хора!). Накратко казано, това е опит за превръщането на мен самия във вещ, с която нещо друго разполага и си служи както му се прииска, един вид с мен е… станало нещо, но аз самият съм станал… нищо. Ако държа да съм човек, то аз това няма да допусна и затова всяко мое сутрешно ставане е