Дракони на пролетната зора

— Но… — опита да възрази Танис.

— Хайде, хайде, оттук! — настоя Физбан, обърна се и ги изгледа под бухналите си бели вежди. — Онзи път стига до задънена улица в много отношения. Бил съм там и преди. А този води до една дълбока клисура. Над нея има мост. Можем да минем по него, а после да се бием с драконяните, ако ни последват.

Танис се намръщи, чудейки се дали може да се вярва на думите на лудия старец.

— Според мен планът е добър — каза бавно Карамон. — Явно е, че по някое време ще трябва да се бием с тях. — Той посочи драконяните, които изкачваха планинската пътека след тях.

Танис се огледа. Всички бяха изтощени. Лицето на Тика бе пребледняло, очите й — безжизнени. Тя се облягаше на Карамон, който дори беше оставил копията си на пътеката, за да облекчи товара си.

Таселхоф му се усмихна весело, но и той се задъхваше като малко кученце и накуцваше с единия крак.

Берем изглеждаше както винаги — навъсен и уплашен. Но Танис се тревожеше най-много за Флинт. По време на изкачването джуджето не беше казало дума. Спазваше темпото им без да протестира, но устните му бяха сини, а дъхът — накъсан. Танис забеляза, че от време на време, когато смяташе, че никой не го гледа, то слагаше ръка на гърдите си или разтриваше лявата си ръка сякаш го болеше.

— Добре — реши полуелфът. — Води ни, магьоснико. Макар че сигурно ще съжалявам за това — добави той под носа си, докато останалите забързаха след Физбан.

Малко преди залез спряха. Стояха на тесен каменен корниз, който се намираше на три-четвърти от пътя към върха. Пред тях се простираше дълбока, тясна клисура. На дъното й се виждаше река, която се виеше като блестяща змия. „Сигурно е дълбока над сто метра“ — пресметна Танис. Пътеката, по която следваше планинският склон, беше оградена от отвесна скала от едната страна и дълбока пропаст от другата. Имаше само един път през клисурата.

— Този мост — обади се Флинт и това бяха първите му думи от часове насам — е по-стар и от мен… и в по-лошо състояние.

— Издържал е години наред! — възмути се Физбан. — Оцелял е дори след Катаклизма.

— Сигурен съм в това — каза искрено Карамон.

— Поне не е много дълъг — опита се да прозвучи обнадеждаващо Тика, но гласът й трепереше.

Мостът имаше уникална конструкция. Огромни стволове от валенови дървета бяха забити в планинските склонове от двете страни на клисурата и образуваха X, върху който беше разположена платформата. Някога това сигурно е било архитектурно откритие, но сега дървените талпи бяха изгнили и нацепени. Ако е имало парапет, явно отдавна е пропаднал в бездната. Докато го гледаха, дървото пукаше и потреперваше под пронизващия вечерен вятър.

Изведнъж чуха зад себе си груби гласове и дрънчене на стомана по скалите.

— Няма връщане назад — промърмори Карамон. — Трябва да преминем един по един.

— Да се надяваме, че боговете са с нас — изправи се Танис. — Не ми е приятно да го кажа, но Физбан е прав. Щом минем отвъд, лесно ще спрем драконяните. Ще бъдат отлични мишени, докато са на моста. Аз ще мина пръв. Дръжте се плътно след мен. Карамон, ти си последен. Берем, върви зад мен.