Хорът на забравените гласове
- Автор: Коннелли Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хорът на забравените гласове». Краткое содержание книги:
С всяко ново събитие Хари Бош се сблъсква с все по-силна съпротива от страна на полицията. На сцената отново се появяват някогашните му врагове. По пътя си към истината Бош постоянно се пита дали това следствие няма да му бъде последно. Ровенето в миналото може да лекува стари рани — а може да предизвиква и нови, още по-парещи.
— Май някой го е прерязал.
— Може да е от стъкло на пътя.
— И нямаш резервна. Кофти.
Вдигна поглед към Бош и примижа срещу слънцето.
— На мен ли го казваш — изсумтя Хари.
— Е, мога да те изтегля и после нашият монтьор ще ти тури нов вентил.
— Хубаво, давай.
— С кредитна карта ли ще платиш, или от застраховката?
— Не, в брой.
Маки му каза, че тегленето ще струва осемдесет и пет долара плюс три долара за всеки километър. Смяната на вентила щеше да е още двайсет и пет долара плюс цената на самия вентил.
— Хубаво, давай — повтори Хари.
Шофьорът се изправи и го погледна. Сякаш впери очи право в шията му, после се извърна. Не отбеляза нищо за татуировките.
— При тебе ли да се кача? — попита Бош.
— Освен ако не искаш да си повикаш такси и да пътувал луксозно.
— Предпочитам да пътувам с някой, който знае английски.
Маки се изсмя високо. После закачи мерцедеса за влекача и повдигна предните му гуми във въздуха. Отне му само минути. Накрая провери всички вериги и ремъци и каза, че са готови да потеглят. Бош се качи във влекача. Беше преметнал ризата си през ръка. В другата държеше сгънатия вестник, така че да се вижда снимката на Ребека Верлорън.
— Имаш ли климатик? — попита той, след като затвори вратата. — Адски се изпотих, докато висях тук.
— И аз. Трябваше да чакаш в колата. В тая бракма няма въздух през лятото, пък през зимата е ужасен клинч. Като бившата ми жена.
„Шофьорски хумор“, помисли Бош. Маки му подаде бланка и химикалка.
— Попълни я и тръгваме.
— Бива.
Попълни име и адрес, които беше измислил предварително. Маки вдигна микрофона от таблото.
— Ей, Кени?
След няколко секунди се чу отговор:
— Казвай.
— Предай на Паяка още да не си тръгва. Карам му гума, трябва да й смени вентила.
— Ще се разсмърди. Вече се изми.
— А бе ти му кажи. Край.
— Мислиш ли, че ще остане? — попита Бош.
— Да се надяваме. Иначе ще трябва да чакаш до утре да ти оправи гумата.
— Не мога. Чака ме път.
— Закъде пътуваш?
— За Барстоу.
Маки запали и се обърна наляво, за да погледне през страничния прозорец и да се увери, че спокойно може да излезе на улицата. От това положение не виждаше Бош. Хари бързо дръпна левия ръкав на тениската си нагоре така че да се покаже половината череп.
Влекачът излезе на платното и потегли. Бош погледна през прозореца и видя колите на Райдър и другата група на паркинга на игрището за голф. Опря лакът на отворения прозорец с длан върху рамката. Така можеше да дава знаци с пръсти на колегите си, без Маки да забележи.
— Какво ще правиш в Барстоу? — попита шофьорът.
— Там живея. Искам довечера да съм си вкъщи.
— А какво правиш насам?
— Едно-друго.
— Ами в Южния квартал? Каква работа си имал с ония там?
„Ония там“ очевидно се отнасяше за преобладаващото население в Южния квартал. Бош се обърна и втренчено изгледа Маки, сякаш искаше да му каже, че задава много въпроси. После повтори студено:
— Едно-друго. Обаче едно ще ти кажа, тоя тъп град може да върви на майната си, приятел.
Маки се усмихна.
— Разбирам какво имаш предвид.
Бош реши, че вече са достатъчно близки, за да споделят нещо повече от общи приказки. Смяташе, че шофьорът е забелязал татуировките и се опитва да придобие представа що за човек е. Моментът явно беше подходящ за поредната крачка към статията.
Остави вестника на седалката помежду им, така че да се вижда снимката на Ребека Верлорън. После започна да си облича ризата. Наведе се напред и протегна ръце. Не гледаше Маки, ала знаеше, че черепът на левия му бицепс се е показал изцяло. Първо нахлузи десния ръкав, после прекара ризата отзад и вкара лявата си ръка в ръкава. Отпусна се назад, закопча се и подхвърли:
— Прекалено е като в Третия свят, за да ми допада.
— Абсолютно си прав.
— Ти оттука ли си?
— Цял живот съм бил тук.
— А бе, приятел, трябва да вземеш семейството си, ако семейство, и да се чупиш.
Маки се засмя.
— Един мой приятел все повтаря същото.
— Е, да де, идеята не е много оригинална.
— Така си е.
Радиостанцията изпращя и ги прекъсна.
— Ей, Ро?
— Да, Кен?
— Ще прескоча до Кей Еф Си. Паяка те чака. Искаш ли нещо?
— Не, по-късно ще отида. Край.
Известно време пътуваха в мълчание. Бош се опитваше да измисли начин непринудено да поднови разговора в правилната посока. Маки мина по Бърбанк Булевард и зави надясно. Продължиха по Тампа. Скоро пак щеше да завие надясно и после до сервиза оставаше съвсем малко. След няма и десет минути пътуването щеше да свърши.
Обаче пръв се обади Маки:
— Та къде си лежал?
Бош изчака малко, за да не издаде възбудата си, после изсумтя: