Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
Настъпи мълчание.
— Освен ако някой от вас няма пръст в тая работа — обади се Касано. — А може би и двамата.
— Какви ги дрънкаш?
— Всички тук сме възрастни хора — добави Касано. — Имаме известен опит. Затова нека не се преструваме, че нищо не ни е ясно. Махмейни е наредил на хората си да ни очистят. Така са постъпили и Сафир, и нашият приятел Роси. Всеки един от тях иска цялата торта за себе си. И ние прекрасно го знаем.
— Ние не сме направили нищо — обади се ливанецът. — Според нас това е ваша работа. Обсъдихме нещата по пътя насам. Ясно е, че кадилакът не е кола под наем.
— И на нас ни е ясно.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Заклеваш ли се?
— Първо ти.
— Заклевам се в гроба на майка си — каза Касано.
— И аз се заклевам в гроба на моята — каза ливанецът. — Какво тогава се е случило?
— Другият е избягал. Явно се е изплашил. Или не е достатъчно дисциплиниран. Може би Махмейни не е такъв, за какъвто го мислим. А това отваря нови възможности.
Никой от останалите не каза нищо.
— Имаме право на глас, не мислите ли? — подхвърли Касано. — Ние четиримата. Бихме могли да ликвидираме и другия човек на Махмейни, но да не се закачаме помежду си. Така Роси и Сафир ще получат по петдесет процента. А и ние също ще спечелим.
— Предлагаш примирие?
— Примирията са временни. По-добре да го наречем съюз. Звучи по-окончателно.
Ново мълчание. Хората на Сафир се спогледаха. Решението не беше трудно. Война на два фронта или само на един? Историята е пълна с примери за умни хора, които са предпочели второто пред първото.
* * *
Винсънт продължаваше да наблюдава през прозореца. Разговорът беше спокоен, водеше се тихо. В един момент възникна леко напрежение, после нещата се уталожиха. Това пролича по отпуснатите стойки на участниците, по разменените изпитателни погледи и последвалите леки усмивки. После и четиримата извадиха ръцете си от джобовете и се здрависаха. По права линия и на кръст. Последваха потупвания по гърбовете. Четирима нови приятели, които се чувстваха прекрасно в компанията си.
Размениха си още няколко думи, произнесени спокойно и дори небрежно. Решението беше взето. След нова серия от потупвания по гърбовете, този път в смисъл скоро пак ще се видим, двамата мургави здравеняци се качиха в червения си форд, Затръшнаха вратите и включиха двигателя. В същия миг италианецът, който беше говорил най-много, сякаш си спомни нещо, обърна се и почука на прозорчето.
Стъклото бавно се плъзна надолу.
В ръката на италианеца проблесна пистолет.
Тялото му направи лека чупка в кръста. Последваха чифт ярки оранжеви пламъчета в бърза последователност. Сякаш във вътрешността на купето блесна светкавицата на фотоапарат. Два оглушителни трясъка. След кратка пауза още два, отново съпътствани от оранжеви светкавици. Всичко беше изпълнено старателно, спокойно и точно.
Италианецът се отдръпна и Винсънт успя да зърне мургавите здравеняци, проснати на седалките. Бяха някак смалени, като спукани балони. Оплескани с някаква тъмна субстанция. Главите им висяха към гърдите и изглеждаха странно. Защото части от тях липсваха.
Винсънт се просна на пода и повърна. После запълзя към телефона.
* * *
Анджело Манчини отвори багажника на червения форд и огледа двата куфара на колелца от изкуствена материя, които до голяма степен потвърждаваха една от теориите му. Истинските мъже си носят багажа, а не го търкалят като някакви мадами. Дръпна ципа на единия от тях и откри няколко старателно сгънати ризи заедно със закачалките. Избра най-горната, развинти капачката на резервоара и я пъхна вътре с помощта на парче от закачалката. Навън остана да виси само единият ръкав. Манчини извади кибрита, който беше прибрал от масата на ресторанта до хотел „Мариот“, и драсна една клечка. Ръкавът пламна. Без да губи повече време, той се отдалечи от колата, качи се в синия шевролет до Роберто Касано и двамата бързо потеглиха.
Пътят зад мрежестата ограда беше все така тъмен. Докторът отскочи до кухнята и се върна с четири чаши горещо кафе, наредени върху пластмасов поднос. Съпругата му мълчеше. Дороти Коу до нея също не обелваше нито дума. Женската солидарност в действие. Поредната дълга нощ от деветте хиляди нощи през последните двайсет и пет години. Повечето от тях спокойни, други — не. Девет хиляди залеза, всеки от които предполагаше откровение.
Ричър мълчеше в очакване. Знаеше, че Дороти ще поиска да научи какво е открил в полицейския архив. Но жената все още не задаваше въпроси и той не бързаше. Нямаше намерение сам да отваря дума по темата. През годините се беше сблъсквал с какви ли не човешки трагедии, но никоя от тях не можеше да се сравнява с тази, която беше сполетяла семейство Коу. Затова мълчеше и чакаше. Десет минути, петнайсет.