Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
— Още ли пазят досиетата? — попита най-сетне тя.
— Да — глухо отвърна той.
— Видя ли ги?
— Да.
— Включително нейната снимка?
— Била е много красива.
— Нали? — усмихна се тя. Не с гордост, защото детето не беше нейно собствено, но с някакво топло учудване. — Все още ми липсва. Което е странно, защото би трябвало да ми липсват неща, които съм притежавала. Така и не видях нищо от онова, което щеше да се случи по-късно. Сега щеше да е на трийсет и три. Възрастен човек. Не ми липсват тези неща, тъй като нямам ясна представа какви биха били. Не знам каква щеше да стане. Може би майка, която щеше да си остане тук, може би жена с кариера — адвокат или учен, отдавна преместила се в някой голям град.
— Как беше в училище?
— Много добре. Пълна отличничка.
— Имаше ли любими предмети?
— Всички ѝ бяха любими.
— Къде беше тръгнала в онзи ден?
— Много обичаше цветята. Предпочитам да мисля, че беше тръгнала да бере цветя.
— Често ли обикаляше из околността?
— Непрекъснато, когато не беше на училище. Особено в неделя. Много обичаше да кара велосипед. Винаги отиваше нанякъде. Невинни детски години. На нейната възраст и аз бях същата.
Ричър помълча малко, после подхвърли:
— Дълго време бях нещо като полицай. Ще разрешиш ли да ти задам един сериозен въпрос?
— Да — кимна тя.
— Наистина ли искаш да знаеш какво се е случило с нея?
— То не може да бъде по-лошо от онова, което си представям.
— Страхувам се, че може — въздъхна Ричър. — Понякога става точно така. Затова те попитах. В някои случаи е по-добре да не знаеш.
Дороти дълго мълча, после промълви:
— Синът на съседите чул призракът ѝ да пищи…
— Видях го — рече Ричър. — Пуши много трева.
— Понякога и аз го чувам. Наистина го чувам. И това ме учудва.
— Аз не вярвам в призраци.
— Аз също. Я ме погледи.
Ричър се подчини. Стабилна жена, която познава живота. Някъде около шейсет. Честна и открита, съсипана от работа. И от мъка. С бавно побеляваща коса.
— Да — промълви тя. — Наистина искам да знам какво се е случило с нея.
— Добре — кимна Ричър.
Телефонът иззвъня две минути по-късно. Старомодният апарат издаде протяжен механичен сигнал, който прозвуча по-скоро скръбно, отколкото настоятелно. Съпругата на доктора скочи и изтича в антрето. Каза „ало“ и млъкна. Клюкарската мрежа отново се беше задействала. Високият и изкривен от мембраната глас се чуваше чак в хола. Съпругата реагира със стреснато възклицание. Явно новините бяха важни. Дороти Коу се размърда на стола. Докторът се изправи. Ричър продължаваше да гледа през прозореца. Пътят беше все така тъмен.
Съпругата на доктора се върна в хола. Беше по-скоро учудена, отколкото обезпокоена, повече смаяна, отколкото уплашена.
— Мистър Винсънт току-що ми съобщи, че италианците са застреляли мъжете от червената кола. С пистолет. Убили ги на място, а после запалили колата им. Това се случило на паркинга, на метри от прозорците му.
Настъпи мълчание, нарушено от Ричър.
— Е, това малко променя нещата — рече той.
— Как?
— Досега си мислех, че са изпратили шестима от една и съща организация, която поддържа някакви връзки с братя Дънкан. Но по всичко личи, че не е така. По-скоро си имаме работа с три двойки, представители на три различни организации. С Дънкан стават четири, а това означава наличието на хранителна верига. Братята Дънкан дължат нещо на някого, а той дължи нещо на някой друг. И така нататък, нагоре по веригата. Всички са инвестирали в сделката и са тук, за да запазят инвестицията си. А докато са тук, ще направят опит да се избият помежду си. За да скъсят веригата.
— Значи сме попаднали в центъра на някаква гангстерска война?
— Нека разглеждаме ситуацията от добрата ѝ страна. Днес следобед тук пристигнаха шест човека, но сега останаха само трима. Петдесет процента намаление на състава, което ме устройва.
— Трябва да се обадим в полицията — обади се докторът.
— Ами — поклати глава съпругата му. — Полицията е на сто километра от тук, докато футболистите върлуват наоколо. Тази вечер трябва да мислим за тях. Трябва да разберем какви са плановете им.
— Как поддържат връзка помежду си? — попита Ричър.
— С мобилни телефони.
— Аз разполагам с един от тях. Остана в колата, с която се сдобих. Може би трябва да ги подслушаме, за да разберем какво са намислили.
Докторът дръпна резетата и отключи входната врата. Излязоха всички вкупом. Ричър отвори дясната врата на джипа, наведе се пред седалката и се изправи с телефон в ръка. Тънък и черен като блокче шоколад. Извърна се под ъгъл на отворената врата и вдигна капачето.