Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
— Вероятно ще използват конферентна връзка, нали? — подхвърли той. — И това нещо ще звънне, когато останалите пет са се включили?
— По-вероятно ще вибрира — поклати глава докторът. — Трябва да провериш настройките, регистрацията на обажданията и адресния списък. Там някъде ще откриеш и номера за достъп.
— Ти ги провери — отвърна Ричър. — Не разбирам от мобилни телефони.
Той заобиколи джипа и подаде телефона на доктора. После извърна глава наляво и веднага забеляза сиянието на изток. Висока потрепваща полусфера, която ритмично пулсираше. Бяла, почти синкава светлина.
Към тях се приближаваше кола, която се движеше доста бързо.
Беше на по-малко от километър. Разсеяната светлина се превърна в ярки, ниско монтирани фарове, кръгли, разположени близо един до друг, излъчващи ослепителни синкаво-бели снопове. Точно както преди. Фаровете бързо се приближаваха, леко подскачащи от твърдото окачване и спортния волан. Точно както преди. Отначало изглеждаха малки, защото бяха далеч. Но когато се приближиха, пак останаха малки. Защото си бяха такива. Фарове на мазда миата — малка, ниска и червена. Ричър я разпозна от около шейсетина метра.
Елинор Дънкан.
Женското братство се увеличаваше.
На трийсетина метра от тях маздата намали скоростта си. Този път гюрукът беше вдигнат и приличаше на малка, здраво нахлупена шапка. Времето беше студено, а бързата идентификация вече не беше на дневен ред. Липсваше и пост, на когото да отвлича вниманието.
Спирачките се включиха на петнайсетина метра от тях. Мъглата зад купето се обагри в червено.
На седем-осем метра маздата навлезе в широк завой.
На три метра Ричър си припомни три неща.
Първо, Елинор Дънкан не участваше в клюкарската мрежа.
Второ, пистолетът му беше останал в джоба на шубата.
Трето, шубата беше на стола в кухнята.
Маздата описа пълен кръг по хрущящия чакъл и закова зад пикапа на Дороти Коу. През широко отворената врата се измъкна дългата и кльощава фигура на Сет Дънкан.
В ръцете си държеше пушка.
41
Шината върху лицето на Сет Дънкан приличаше на алуминиева лепенка върху огромен изгнил плод. Под лунната светлина личеше палитра от болнави цветове — жълто, кафяво, пурпурночервено. Носеше тъмни панталони и тъмен пуловер, върху които беше облякъл новичка шуба. Пушката в ръцете му беше стара помпа „Ремингтън“, модел 870. Може би 12-и калибър, с 50-сантиметрова цев. Приклад от орехово дърво, заоблен магазин за седем патрона. Едно добро и изпитано оръжие, произведено и продадено в над четири милиона екземпляра, на въоръжение във флота за охрана на корабите, на въоръжение в морската пехота за бой от близко разстояние, използвано от армията за стрелба от близко разстояние, от цивилните граждани за лов, от полицията за борба с безредиците, от сприхави собственици за най-често срещаното предупреждение по тези земи: „Изчезвай от моравата ми, да те вземат мътните!“
Никой не помръдваше.
Ричър отбеляза, че Сет Дънкан държи пушката относително стабилно, с пръст на спусъка. Ниско до бедрото, насочена право в него. Което означаваше, че държи на мушка и всички останали, тъй като сачмите от този тип муниции се разтварят ветрилообразно, а докторът, съпругата му и Дороти Коу бяха в плътна групичка зад него, на три-четири метра от входната врата. Налице бяха всички условия за едно тежко поражение.
Никой не каза нито дума.
Вратата на маздата бе отворена и двигателят тихо боботеше. Сет Дънкан тръгна по алеята към тях. След няколко крачки той вдигна пушката на рамото си, примижа и се прицели. Придвижваше се бавно, но стабилно. Безполезна маневра на пресечен терен, но напълно достатъчна за равно разстлан чакъл. Дулото на пушката сочеше право в гърдите на Ричър.
Той спря след няколко крачки и заповяда:
— Всички на земята! Там, където сте! Седнете с кръстосани крака!
Никой не помръдна.
— Това нещо заредено ли е? — попита Ричър.
— Можеш да се обзаложиш! — просъска Дънкан.
— Внимавай да не натиснеш спусъка, без да искаш.
— Не се безпокой.
Отговорът долетя носово и неясно заради шината на лицето му. И заради бузата му, плътно залепена за ореховия приклад.
Никой не помръдна. Умът на Ричър напрегнато работеше. Усети как докторът се раздвижва зад него, а после го чу да пита:
— Искаш ли да поговорим?
— Сядай! — заповяда Сет Дънкан.
— Дай да поговорим като разумни хора — повтори докторът.