Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
Винсънт не допускаше, че са дошли специално заради него. Имаше много други причини да спрат тук. Неговият паркинг беше единственото място за почивка в продължение на километри. Много шофьори го използваха по всевъзможни причини. Да хвърлят едно око на пътните си карти, да съблекат връхните си дрехи, да извадят нещо от багажника или просто да се разтъпчат. Паркингът беше частна собственост със съответните обозначения, но от години се използваше като обикновена, достъпна за всички отбивка от пътя.
Винсънт стоеше до прозореца и наблюдаваше. Петимата мъже разговаряха помежду си. Прозорците на мотела бяха стандартни, закупени от родителите му още през 1969 година. С вътрешни щори. Отваряха се навън с помощта на обикновени дръжки. Винсънт реши да отвори онзи, зад който стоеше. Съвсем малко, само сантиметър-два. Това беше почти задължително. Може би щеше да долови част от разговора на непознатите. Може би щеше да получи ценна информация, която по-късно да разпространи по телефона. Всеки от местните се чувстваше длъжен да даде своя принос. Системата работеше така. Хвана дръжката и внимателно започна да я натиска. Отначало тя тръгна леко, но после изведнъж зацикли. Крилото беше залепнало за уплътнителната лента. От боята, мръсотията и рядката употреба. Опита се да го отлепи, използвайки палеца и по-казалеца си. Съвсем лекичко, за да не вдига шум. Петимата продължаваха да разговарят. Всъщност говореше мъжът от кадилака, а другите го слушаха.
— Свалих партньора си на около километър и половина от тук — обясни иранецът. — Ще действа в тил, защото така ще бъде най-полезен. Обходните действия винаги дават резултат.
— А ще под държа ли връзка с нас? — попита Роберто Касано.
— Разбира се. Нали сме екип?
— Трябваше да го задържиш, докато изработим конкретен план за действие.
— Не ни трябва план. Работата е проста — да отстраним някакъв тип, който действа сам. Толкова ли е трудно? Ти нали каза, че местните ще помагат?
— Местните спят.
— Ще ги събудим. С малко късмет можем да приключим още преди разсъмване.
— А после какво?
— После ще изкараме деня в компанията на братята Дънкан. Всички се нуждаем от тази доставка, заради нея сме тук. Затова ще използваме времето си за нея и за нищо друго.
— Откъде ще започнем?
— Ти ми кажи. От доста време си тук.
— Докторът — рече Касано. — Той е най-слабата брънка във веригата.
— Къде е тоя доктор? — попита иранецът.
— На югозапад от тук.
— Добре, иди да поговориш с него. През това време аз Ще свърша една друга работа.
— Защо?
— След като ти знаеш, че той е най-слабата брънка, знае го и Ричър. Бас държа, че не е там. Затова предпочитам да свърша малко работа, докато ти си губиш времето.
Винсънт се отказа да разлепва прозореца. Стана му ясно, че той няма да се отвори, без да издаде силен звук, а в момента това беше крайно нежелателно. А и по всичко личеше, че импровизираното съвещание навън вече беше свършило. Дребният с измачканите дрехи седна зад волана на кадилака и голямата черна лимузина описа широк кръг по чакъла. Фаровете ѝ осветиха прозореца, зад който се криеше Винсънт, но той успя да клекне навреме. В следващия миг кадилакът излезе на пътя и изчезна в южна посока.
Останалите четирима останаха по местата си, изпращайки с поглед голямата кола. Когато габаритите ѝ се стопиха в мрака, те се разделиха по двойки и започнаха да говорят. Образуваха странно симетрично каре, всеки бръкнал в десния джоб на палтото си.
— Той няма партньор — промърмори Роберто Касано, продължавайки да гледа в посоката, в която беше изчезнал кадилакът. — Никой няма да работи в тила. И какъв тил, по дяволите? Това са празни приказки!
— Има партньор, разбира се — поклати глава наемникът на Сафир. — Всички го видяхме, нали беше в стаята ти?
— Изчезнал е. Заедно с шибаната кола, която са взели под наем. А тоя тип си е сам-самичък. Откраднал е кадилака от паркинга на хотела. С очите си видях, че беше там.