Намисли си число

— Реших, че ако се поразходя отново из имението, може да ми хрумне нещо.

— Това ли е методологията на най-добрия нюйоркски криминалист? Направо е жалка!

— Знам, Джак, знам. Но точно в момента това е най-доброто, което мога да предложа.

Хардуик се върна в къщата, като клатеше главата си с преувеличено неверие.

Гърни вдиша влажния мирис на снега и — както винаги — за кратко той събуди емоционален спомен от детството му, който изместваше всички разумни мисли и който не можеше да се разкаже с думи. Насочи се през побелялата поляна към гората, а ароматът на снега все така му припомняше историите, които му беше чел баща му, когато бе на пет или шест години. Те си оставаха по-живи и ярки за него, отколкото каквото и да било в истинския му живот — истории за пионери, колиби в пустошта, следи в горите, добри индианци, лоши индианци, пречупени клончета, отпечатъци от мокасини в тревата, скършеното листо на папрат, даващо съдбоносно доказателство, че врагът е преминал оттук, крясъците на горските птици — някои истински, някои надавани от индианците, които общуват помежду си с тях — образи така реални и с толкова много подробности. Помисли си за иронията в това, че запомненото от историите на баща му беше заменило спомените за самия човек. Разбира се, баща му не бе имал почти никакъв контакт с него, освен тези разкази. Той най-вече работеше. Работеше и пазеше мислите си за себе си.

Работеше и пазеше мислите си за себе си. Всъщност тази фраза, обобщаваща цял един живот, описваше собственото му поведение толкова точно, колкото и бащиното му. Преградите, които някога бе издигнал, за да не забелязва подобни прилики, напоследък бяха започнали да се пропукват. Подозираше, че не просто се е превърнал в баща си, но и го е сторил много отдавна. Работеше и пазеше мислите си за себе си. Усещането за живота му, разкрито от тези няколко думи, бе: малък, ограничен, сдържан. Унизително бе да откриеш каква огромна част от времето ни на тази земя можеше да се заключи в едно изречение. Какъв съпруг бе, ако границите му бяха така ясно очертани, а енергията му оставаше в тях? И какъв баща? Какъв е този баща, който е така погълнат от професионалните си задължения, че…

Не. Това му стигаше.

Гърни крачеше през гората по — поне доколкото си спомняше — маршрута на стъпките, сега скрити от новия сняг. Когато стигна до вечнозелената горичка, където следата бе изчезнала така неправдоподобно, се спря. Вдиша аромата на бор, заслуша се в дълбоката тишина на мястото и зачака вдъхновение. Нямаше такова. Разочарован и леко раздразнен, че все пак бе очаквал да го получи, той се насили да си преговори — за двайсети път — всичко, което знаеше в действителност за събитията от нощта на убийството:

Убиецът бе влязъл в имението пеша откъм шосето? Носил бе 38-калибров пистолет — полицейски модел, счупена бутилка от уиски „Четири рози“, градински стол, допълнителен чифт обувки, както и миникасетофон, на който бе пуснал записа с животински крясъци, които бяха изкарали Мелъри от леглото? Бе носил гащеризон, направен от Тайвек, ръкавици и плътно яке с подплата от гъши пух, което да използва за заглушител на изстрела? Бе седял зад плевнята, пушейки? Бе изкарал Мелъри отвън на патиото, застрелял го бе, а после бе наръгал тялото поне четиринайсет пъти? След което спокойно бе вървял през откритата ливада и близо километър навътре в гората, закачил бе втория чифт обувки на клон и… бе изчезнал, без да остави следи?