Намисли си число

Прекалено бе уморен да помръдне дори и един пръст. Прекалено бе близо до съня, за да чувства каквото и да било. В ума му нахлу милостива пустота. За известно време — не бе сигурен точно колко — все едно не съществуваше. Сякаш всичко в него бе сведено до малка точка съзнание и нищо повече.

Дойде на себе си внезапно. Отвори очи точно когато пламтящият ръб на слънцето започна да наднича през голите дървета на върха на насрещния рид. Гледаше как бляскавият полумесец от светлина бавно се разраства и превръща в бяла арка. А после усети, че до него има още някой.

Маделайн, облечена в оранжевата си шуба — същата, която носеше, когато я последва до скалата над езерото — бе застанала до прозореца на колата и го гледаше. Той се зачуди от колко ли време е там. Малки ледени кристалчета проблясваха по пухкавия ръб на качулката й. Той свали прозореца.

Първоначално тя не каза нищо, но по лицето й прочете — видя, усети, долови — нямаше представа как точно емоциите й са стигнали до него — смесица от любов и приемане. А също така — огромно облекчение, че още веднъж се е върнал жив.

Попита го със затрогващо нехайство дали би искал закуска.

Оранжевото яке улови лъчите на изгряващото слънце и пламна като животворен огън, като ярко обещание. Той излезе от колата и я обгърна с ръце. Държеше я и я притискаше толкова дълго и нежно, като че тя въплъщаваше самия живот.