Внимавай в картинката

— И той ли търси картина? — Девлин направо не можеше да повярва. Беше прекалено странно. И твърде подобно на поведението на Медоу, за да е случайно съвпадение. — Какво, по дяволите, си мислят, че ще изкарат от проклетото нещо?

— Сър? — Сам изгледа намръщено Девлин.

— Нищо. — Девлин отпъди въпроса.

— Сър, не мислите ли, че е благоразумно да отпратим госпожа Фицуилям и господин Четири, докато не се уверим, че тази картина не е тук.

— Но тя е тук.

Сам пристъпи напред и изстреля с изненадваща заплашителност в гласа:

— Бихте ли пояснили, сър?

Девлин помисли какво да отговори, до колко да каже.

— Картината не е това, на което всички се надяват. Не става въпрос за изгубен шедьовър. А за ранна работа, и то доста набързо направена. Аз лично я харесвам, но си имам причини. Защо питате? — Защо от всички хора на земята Сам изглеждаше толкова загрижен?

— Когато госпожа Фицуилям започна да претърсва, си позволих да проуча на колко е оценена всяка картина в къщата. — Сам се приближи до кантонерката и измъкна една папка. — Тук няма нищо, което би провокирало такъв интерес, какъвто показват госпожа Фицуилям и господин Четири.

— Точно така. — Девлин забеляза, че Сам не отговори на въпроса, но преди да успее да попита, уоки-токито му избибипка. Той погледна екранчето и видя върху него майка си.

— Аз съм готова, и ако не побързаш, току-виж Медоу избягала и скочила — Грейс разпери ръце — в онова голямо, надуто клоунско нещо.

— Идвам след минута. — Девлин изключи бутона и каза на Сам: — Има ли и нещо друго, преди да съм тръгнал?

— Получих рапорта за госпожа Фицуилям от детектива.

— Крайно време беше. — Нищо друго не можеше да задържи Девлин. Нищо друго.

— Отне му известно време да се поразрови и да намери правилната информация. — Сам му подаде кафяв плик, пълен с листове и снимки. Студените му тъмни очи срещнаха тези на Девлин. — Госпожа Фицуилям никога не е посещавала Майорка.

— Нека това си остане между нас.

Но Сам продължаваше да стои, очевидно разпъван от това, което искаше да каже, и това, което трябваше да каже. Сигурно в един момент реши, че те са едно и също, защото най-накрая попита бавно, с нисък глас:

— Допускате ли, че може би спи с вас единствено, за да може да остане тук и да търси тази… картина?

Откога Сам беше започнал да се интересува от това? Откога бе започнал да изглежда и да звучи като началник?

— Разбира се, че ми е минавало през ума. Как да не ми е минавало. Но ако случаят е такъв, то си струва — ще го изтърпя.

— Да, сър. Искате ли да предприема нещо по отношение на господин Четири?

— Не. Оставете го да си търси. Това не вреди никому, а и може би ще го държи далеч от алкохола.