Страна на сенките

— „Развитие на психическите и екстрасенски способности, първо ниво“. — Джуд свива рамене. — Смятам леко да наблегна конкретно на способностите за презареждане и отделно на някои прости заклинания. Започваме съвсем скоро, може би още утре. Защо да чакаме?

Роми и Райни се споглеждат. В погледите и на двете блести въодушевление, но Деймън поклаща глава и отсича:

— Не.

Джуд му хвърля спокоен поглед, изражението му не показва никакво притеснение. Не изглежда ни най-малко обезкуражен.

— О, хайде, де! Даже няма да им вземам такса. Така или иначе, това е съвсем ново и за мен, така че ще го сметна просто за добър начин да изпробвам идеята и да проверя дали има смисъл. Освен това ще бъде съвсем опростен начален курс, нищо сериозно и опасно, ако това те притеснява.

Очите им се срещат и моментално разбирам, че макар „сериозната“ магия да е основната причина за загрижеността на Деймън, съвсем не е единствената.

Не, тази внезапна раздразнителност и нехарактерната за него предпазливост определено имат нещо общо с Джуд.

И с мен.

С Джуд и мен, заедно.

И ако не го познавах по-добре, щях да си помисля, че ревнува. Обаче аз го познавам достатъчно добре, за да схвана, че причината за това поведение се свежда само до един човек: мен самата.

Близначките започват да го убеждават, вперили умолително огромните си тъмни очи в неговите:

— Моля те, моля те! — Гласовете им се сливат във високо хленчене. — Наистина, ама наистина страшно много искаме да ходим на такъв курс!

— Това ще ни помогне да си върнем магията! — кима Роми с усмивка и започва да го дърпа за ръката.

— И няма да сме постоянно в къщата, така че и Евър ще спре да мрънка, че ви липсва усамотение! — добавя Райни, като успява да вмъкне обида към мен дори в молбата си.

Джуд ме поглежда и вдига вежди развеселено, но аз бързо отклонявам очите си. Чакам със затаен дъх какво ще каже Деймън.

— Ще го постигнем сами, по моя начин… Просто трябва да имате търпение. — Решението му е окончателно и няма място за преговори.

Джуд кимва и пъха ръце дълбоко в джобовете си, след което все така спокойно заявява:

— Няма проблеми. Ако все пак промениш решението си или пък просто ти се прииска да наминеш и да провериш как върви, заповядай. Кой знае, може пък и да научиш нещо?

Очите на Деймън се присвиват почти незабележимо. Това обаче ми е напълно достатъчно, тъй че се изправям и питам:

— И така, още ли съм в графика за утре?

— Колкото по-рано, толкова по-добре.

Наблюдава ме, странно съсредоточен, докато заобикалям бюрото и се озовавам в прегръдките на Деймън.

— Аз ще позакъснея — добавя Джуд и сяда на мястото, което току-що съм освободила, — затова, ако дойде онова момиче… — и ми хвърля кос поглед.

— Онър — кимам аз.

Деймън ахва изненадано, а Джуд се разсмива и заявява: