Страна на сенките
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-853-5
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страна на сенките». Краткое содержание книги:
Решена да се пребори с това проклятие, Евър се отдава на усърдно изучаване на магията и неочаквано получава помощ от мистериозния зеленоок Джуд. И макар с Джуд да се познават отскоро, Евър го чувства подозрително познат и близък. Въпреки безспорната си вяра в Деймън, Евър се усеща опасно привлечена към Джуд, който има магическа дарба и пази миналото си в тайна.
Евър винаги е вярвала, че Деймън е нейната вечна половинка… и продължава да го вярва. Но когато Деймън се отдръпва, за да я спаси от мрака, надигащ се в душата му, Евър все по-силно се привързва към Джуд и това поставя на изпитание любовта й към Деймън по-силно от всякога.
— Щом я искате, ваша е — кима Деймън, — но трябва да благодарите на Евър, не на мен. Идеята бе нейна.
Мой ред е да срещна широката усмивка, която се разлива по лицето на Роми. Райни пък изкривява лице — явно смята, че има някаква уловка.
— Как ще я наречем? — Роми поглежда първо към нас, преди да се обърне към Райни. — И не казвай Джинкс Втора или Джинкс на квадрат, нито друго производно, защото това котенце заслужава собствено име!
Прегръща още по-силно котето и нежно го целува по миниатюрната черна глава.
— Освен това заслужава много по-добра съдба от тази на първата Джинкс.
Каня се да ги попитам какво се е случило с нея, когато Райни отсича:
— Всичко това е минало! Роми обаче е права, трябва да измислим най-подходящото име. Нещо силно и тайнствено — нещо наистина добро.
Сега четиримата сме седнали в прекалено голямата всекидневна на Деймън. Двамата с него си поделяме кушетката — ръцете ни са преплетени, кракът ми е прехвърлен върху неговия, а наум изброяваме множество имена, които ни се струват подходящи. Аз съм тази, която първа се обажда:
— Какво ще кажете за Луна? — поглеждам ги с надеждата да им харесва, колкото и на мен самата. — С ударение върху „у“-то, нали се сещате — това е латинската дума за „луна“.
— Ох, моля ти се! — подигравателно извива очи Райни. — Чудесно знаем какво означава Луна. И вероятно знаем доста повече латински от теб.
Кимам, като се старая да остана спокойна и да не повишавам глас; няма да се хвана на тактиката й:
— Ами… нали казват, че котките имат някаква мистична връзка с луната… Та си помислих, че… — млъквам, защото един поглед към лицето й е достатъчно да потвърди, че няма смисъл — тя е категорично против.
— Нали знаете, някога се вярвало, че котките са деца на луната — намесва се и Деймън, решен не само да ме спаси, но и да докаже — веднъж и завинаги — че съм достойна за уважението им. — Защото, също като луната, живеят през нощта.
— Може да я наречем Лунно дете! — възкликва Райни.
Обмисля го за миг и добавя:
— Да, това е! Определено. Лунно дете. Звучи толкова по-добре от Луна!
— Не е вярно — Роми поглежда към котето, спящо в скута й, и започва да го чеше между ушите. — Лунно дете не е правилно. Звучи прекалено тежко, прекалено голямо за такова малко коте. Освен това името трябва да се състои само от една дума. А котенцето ми прилича именно на Луна. Луна… Значи така ще я наречем, нали?
Поглежда към нас, останалите. С Деймън кимаме в съгласие. Само Райни отказва да се помръдне — естествено, само за да ме ядоса.
— Съжалявам, Райни — Деймън стисва ръката ми, а тънкият воал енергия е единственото, което я разделя от неговата, страхувам се, че печели мнозинството.
После затваря очи и изящна кадифена каишка — толкова тъмнолилава, че изглежда почти черна — се материализира около врата на Луна. Роми и Райни ахват, но очите и на двете светят от удоволствие. После проявява и кадифено легълце в същия наситено лилав нюанс.
— Мисля, че трябва да я оставите да поспи — предлага им той.
— Ама защо, така ни е добре и на двете! — възразява Роми и в гласа и се прокрадва хленчене.
— Да, но освен нея имаме и други неща, с които да се занимаваме. Например уроци. Нали така?
Близначките се споглеждат и се изправят едновременно. Внимателно наместват Луна в новото и легло и за кратко спират до него, за да се уверят, че спи и й е удобно. После се връщат при Деймън, напълно готови за работа. Сядат срещу него с кръстосани глезени и отпуснати в скутовете ръце. Изглеждат по-покорни и послушни, отколкото някога съм ги виждала. Готови да изпълняват каквото и да им каже да сторят.
За какво са тези приготовления? — питам наум и се измествам, за да може Деймън да седне по-удобно.
— Магия — отвръща той и ги поглежда. — Трябва да се упражняват всеки ден, ако искат силите им да се върнат.
— И как се упражняват? — Присвивам очи и моментално започвам да се чудя дали това има нещо общо с курсовете, които Джуд смята да провежда. — Тоест, има ли някакви тестове, попълване на празни места — като в училище?
Деймън свива рамене:
— Всъщност са серия упражнения за медитация и визуализация… това ти е познато. Само че са по-трудни и продължителни от онези, на които те подложих при първото ни пътуване до Съмърленд. Впрочем на теб не ти бяха необходими. Докато близначките, макар да са наследнички на много поколения надарени вещици, в сегашното си състояние на практика са се върнали съвсем в началото. Все пак се надявам, че с редовни тренировки и малко повече усилия ще си възвърнат изгубеното и то не след дълго.