Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
Както правеше всеки ден, повтори научения наизуст маршрут. Като магьосническа формула. Като заклинание.
Вирва, Гуадо, Сибел, Бруге, Кастерфурт, Мортара, Ивало, Дориан, Анхор, Горс Велен.
Градчето Ивало напомняше отдалеч за себе си. С шум и воня.
Гората свършваше при кръстопътя; по-нататък, до най-първите постройки, имаше само голо сечище със стърчащи пънове, което се точеше далеч, до самия хоризонт. Отвсякъде се вдигаше дим, имаше наредени димящи железни варели за изгаряне на дървесни въглени. Миришеше на дървесна смола. Колкото повече се приближаваше градчето, толкова повече нарастваше шумът — странно металическо дрънчене, от което земята под краката забележимо се тресеше.
Нимуе навлезе в града и ахна от смайване. Източник на шума и тресенето беше най-странната машина, която тя някога беше виждала. Гигантски тумбест меден котел с огромно колело, което се привеждаше в движение от лъщящо от смазка бутало. Машината съскаше, пръскаше кипяща вода и кихаше пара, а в някакъв момент издаваше свистене — толкова зловещо и пронизващо, че Нимуе чак приседна. Въпреки това девойката бързо се овладя, даже се приближи и с любопитство се вгледа в ремъците, с помощта на които буталата на адската машина привеждаха в движение триони, режещи дърветата с невероятно темпо. Би понаблюдавала още, но я заболяха ушите от шума и свистенето на трионите.
Тя премина по мостчето — реката под него беше мътна и вонеше противно, носеше стружки, кора и купчини пяна. Самото градче Ивало, в което беше навлязла, смърдеше като огромен клозет, в който, на всичкото отгоре, някой се беше заел да пече на огън вмирисано месо. На Нимуе, която беше прекарала последната седмица из поля и гори, започна да не ѝ стига въздухът. Градчето Ивало, с което приключваше поредният етап от маршрута ѝ, беше предвидено от нея като място за почивка. Сега тя знаеше, че няма да се задържи тук повече, отколкото е необходимо. И че няма да запази добри спомени за Ивало.
На пазара, както обикновено, тя продаде кошница гъби и лечебни корени. Всичко мина бързо, Нимуе вече беше добила навик, знаеше какво се търси и при кого да отиде със стоката си. По време на сделките се правеше на глупачка, благодарение на което нямаше проблеми с продажбите — търговците през глава се опитваха да преметнат наивницата. Заработваше малко, но бързо. А скоростта имаше значение.
Единственият в околността източник на чиста вода беше кладенец на тесния площад и за да напълни манерката си, на Нимуе ѝ се наложи да виси на дълга опашка. Придобиването на провизии за по-нататъшното пътуване мина по-леко. Привлечена от аромата, девойката си купи от една сергия няколко пирожки с пълнеж, който обаче при вглеждане отблизо ѝ се стори подозрителен. Седна при една млекарна, за да изяде тези пирожки, докато те поне в някаква степен бяха годни за употреба, без да нанесат сериозни вреди на здравето. Защото не изглеждаше, че още дълго ще са в такова състояние.
Насреща беше кръчмата „Под зелената…“. Откъртената долна дъска на табелата превръщаше наименованието в загадка и интелектуално предизвикателство. Нимуе прекара известно време в опити да разгадае какво друго освен жаба и салата може да бъде зелено. От размислите ѝ я изтръгна гръмка дискусия, водена на стъпалата на кръчмата от посетителите ѝ.
— „Пророк Лобода“, казвам ви — убеждаваше един от тях останалите. — Този бриг от легендите. Корабът призрак, който преди повече от сто години изчезнал заедно с целия си екипаж. Който после се появявал в реката, когато трябвало да се случи някакво нещастие. Появявал се с упири на палубата, мнозина са го виждали. Казват, че ще остане призрак, докато някой не намери скелета. Е, най-накрая са го намерили.
— Къде?
— В Приустието, в крайречното езеро, насред блатата, в самото сърце на тресавището, което пресушаваха. Целият бил обрасъл в блатна тиня. И мъх. Когато изстъргали всичките тези водорасли и мъх, се показал надпис „Пророк Лобода“.
— А съкровища? Намерили ли са съкровища? Там трябва да е имало съкровище, в трюма. Намерили ли са го?
— Кой знае. Разправят, че свещениците взели скелета. Уж като реликва.
— Ама че глупости — изсумтя друг. — Вярвате в приказки, като децата. Намерили някакво старо корито, а те вече — кораб призрак, съкровища, реликви. Врели-некипели са това, казвам ви, легенди, глупави слухове и женски дрънканици. Ей, ти там, момиче! А ти коя си? Чия си?
— Своя собствена. — Нимуе вече се беше научила да отговаря на подобни въпроси.
— Отметни си косата, покажи си ухото! Че приличаш на елфически изтърсак. А ние тук не щем елфически мелези.