Последната одисея [bg]

Той кимна, изсумтя и сграбчи Елена за ръката. Понечи да я помъкне, но Нехир хвана другата й ръка и ги спря. Очите на жената блестяха от изпепеляваща ярост. Елена усети вълните ненавист, които се излъчваха от нея, и за момент това изгори всички надежди в сърцето й.

— Имаш късмет — сухо каза Нехир. — Но дори късметът в един момент се изчерпва.

Пусна я и даде знак на Кадир да я махне от очите й.

Кадир замъкна Елена под палубата в малка кухня и я бутна в един стол. Тя не оказа съпротива — не че би могла. Беше изтощена, отчаянието се просмукваше в нея. Ако се съдеше по думите на Нехир, явно я караха към друг кораб, „Зорницата“.

Ако наистина беше така, какви изгледи имаше някой да я открие?

Въпреки ужаса и тревогата си тя скоро положи глава на масата. Часовете се нижеха. В един момент заспа, но беше събудена от изсвирването на корабната тръба.

Надигна се рязко. За момент не можеше да определи къде се намира. Но беше достатъчно да зърне огромния Кадир, за да се върне в настоящето и към грозящата я опасност. Стори й се, че гигантът не е помръднал от мястото си.

Нехир слезе в кухнята и нареди нещо на брат си.

Елена се изправи сама. Знаеше какво се очаква от нея. Въпреки това Кадир я сграбчи за ръката и я изведе на палубата.

Морето беше станало зловещо спокойно, сякаш бе затаило дъх. Огромната дъга на Млечния път се виждаше ясно в небето и се отразяваше в черните води.

Между небето и отражението се очертаваше голям кораб, който сякаш се рееше в пространството.

Корабът беше сребристобял, почти призрачен. В сравнение с него техният съд на подводни крила изглеждаше миниатюрен. Беше два пъти по-дълъг от яхтата, повече от сто и петдесет метра, истински плаващ град с надстройка, издигаща се пет етажа над главната палуба. Във формата му обаче нямаше нищо тромаво — бе издължен, с осезаема атмосфера на опасност, подобно на кинжал, който очаква да бъде използван.

Елена преглътна, потресена от размерите му.

— „Зорницата“ — благоговейно прошепна Нехир.

Корабът на подводни крила измина оставащото разстояние. От палубата му до люковете в средата на корпуса на суперяхтата бяха прехвърлени подвижни мостчета.

— Хайде — нареди Нехир и я поведе към първото мостче.

Докато Елена се тътреше с окованите си крака по него, отгоре се чу тътен. Тя вдигна глава. Ярките светлини на хеликоптер се носеха над морето към кораба.

„Кой пристига?“

Кадир я бутна напред.

Елена залитна и се хвана за перилата, за да се задържи на крака. Забърза след Нехир и се наведе, за да мине през люка в другия кораб.

Щом влязоха, Нехир каза нещо на някого, който ги поведе към стълби. Последва дълго изкачване, затруднено от тежестта на оковите. Когато стигнаха края на стълбите, Елена беше задъхана.

Връхлетя я силен порив от люка, водещ към открития нос на кораба. Причината за него кацна на площадката там. Щом машината докосна палубата, изтикаха Елена навън. Тя вдигна ръка, за да се предпази от вятъра, вдиган от роторите.