Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

11

— Провинцията на метаморфите — заразправя Аутифон Делиамбър — се нарича Пиурифейн, по името, с което метаморфите се назовават на своя език, което е пиуривари. На север тя граничи с най-външното предградие на Верф, на запад — с Велатиския скат, на юг — с голямата верига планини, известни като Гонгхари, а на изток — с река Стейче, важен приток на Зимър. Виждал съм с очите си всяка от тези граничил зони, макар че никога не съм навлизал в самия Пиурифейн. Трудно се прониква там, защото Велатиският скат представлява стръмна стена, една миля висока и триста мили дълга; Гонгхарите са сурови и в тях бушуват бури, а Стейче е буйна, непокорна река с бързеи и водовъртежи. Единственият разумен път е през Верф и надолу през Пиурифейнската порта.

Сега жонгльорите се намираха само на няколко мили северно от този вход, след като бяха напуснали неприветливия град Верф колкото можаха по-бързо. Дъждът, слаб, но непрестанен, продължи цялата сутрин. Гледката тук беше безинтересна, местност със светла песъчлива почва и гъсталаци от дървета джуджета с бледозелена кора и тесни цвъртящи листа. Във фургона почти не разговаряха. Слийт изглеждаше потънал в размишления, Карабела жонглираше увлечено с три червени топки в средата на пътническото отделение, скандарите, които не караха колата, бяха погълнати в някаква сложна игра с парчета слонова кост и снопчета черни мустаци на дроли, Шанамир дремеше, Виноркис попълваше дневник, който носеше със себе си, Делиамбър се забавляваше с дребни заклинания, с палене на малки магически свещици и други магьоснически развлечения, а Лизамон Хълтин, която, за да се скрие от дъжда, бе привързала добичето си към впряга, теглещ фургона, хъркаше като заседнал на брега морски дракон, но от време на време се събуждаше да обърне някоя и друга чаша от евтиното сиво вино, което бе купила във Верф.

Валънтайн седеше в ъгъла до един прозорец и мислеше за Върха, на който се намираше замъкът. Какво ли представлява той — планина, висока тридесет мили? Монолитна каменна колона, издигаща се като грамадна кула сред тъмната нощ на пространството? Ако Велатиският скат, висок една миля, беше, както казваше Делиамбър, непристъпна стена, каква ли преграда представляваше нещо, тридесет пъти по-високо? Каква ли сянка хвърляше Върхът, когато слънцето се намираше на изток? Тъмна ивица, разпростираща се по цялата дължина на Алханроел? А по какъв ли начин се осигуряваха с топлина и въздух за дишане градовете по високия му склон? Валънтайн бе чувал за някакви машини на древните, които произвеждали топлина и светлина и доставяли чист въздух, чудни машини от оная забравена техническа ера преди хиляди години, когато старите изкуства, пренесени от Земята, все още са се практикували широко тук; но нямаше по-ясна представа за това, как работят тези машини, отколкото за силите, които задвижваха механизмите на паметта в главата му, за да му кажат, че тази тъмнокоса жена е Карабела, този беловлас мъж — Слийт. Мислеше си също за най-високите места на върха и за онази сграда с четиридесет хиляди стаи най-горе, сега замък на лорд Валънтайн, на лорд Вориакс не толкова отдавна, на лорд Малибор, когато е бил момче през онова детство, което вече не помнеше. Замъкът на лорд Валънтайн! Наистина ли съществуваше такова място, или замъкът и върхът бяха само басня, видение, фантазия, каквото се явява само насън? Замъкът на лорд Валънтайн! Той си го представяше прилепнал за планинския връх като слой боя, ярка цветна пръска, дебела само няколко молекули, или може би така би изглеждал в сравнение с исполинските размери на тази невероятна планина, пръска, която се спускаше лъкатушно по склона на върха като пипало, стотици стаи се простираха от тази страна, още стотици от другата, кичур от големи помещения, разпрострели се тук като псевдопод, гнездо от дворове и галерии там горе. И в най-скритото място стоеше с цялото си величие короналът, тъмнобрадият лорд Валънтайн, само че сега короналът нямаше да бъде там, той все още извършваше голямата обиколка на кралството, намираше се или в Ни-моя, или в някой друг източен град. А аз, мислеше си Валънтайн, дали аз съм живял някога на тоя връх? Дали съм обитавал този замък? Какво съм правил, когато съм бил коронал — какви укази съм издавал, какви разпореждания, каква работа съм вършил? Всичко това беше невъобразимо и все пак той усещаше, че убеждението у него се засилва, че в призрачните откъслечни спомени, които плуваха из съзнанието му, има цялостност, плътност и реалност. Вече знаеше, че се е родил не в Ни-моя, при завоя на реката, както го уверяваха лъжливите спомени, втълпени в ума му, а по-скоро в някой от Петдесетте града високо на върха, почти пред прага на самия замък, и че е отрасъл сред кралската каста, сред оная прослойка, измежду която се избираха монарсите, и че в детството и юношеството се е радвал на привилегии и удобства. Все още нямаше никакъв спомен за баща си, който трябва да е бил някакъв високопоставен принц на кралството, не можеше да си спомни нищо и за майка си, освен че косата й беше тъмна, а кожата й — мургава, каквато е била някога и неговата, и — в съзнанието му кой знае откъде нахлу спомен — и че един ден тя го бе прегръщала дълго и си бе поплакала, преди да му каже, че Вориакс е избран за коронал на мястото на удавилия се лорд Малибор и че занапред тя ще отиде да живее като Господарка на Острова на съня. Имаше ли истина в това, или си го бе измислил в момента? Когато Вориакс бе дошъл на власт, вероятно Валънтайн е бил — спря се да пресметне — двайсет и две годишен. Защо е било нужно майка му да го прегръща? Защо ще плаче, като ще става Господарка? По-добре да се радва, че тя и най-големият й син са избрани за властници на Маджипур? Може би трябва и да плаче, и да се радва едновременно. Валънтайн поклати глава. Тези величествени сцени, тези славни исторически мигове: ще си ги възвърне ли някога, или вечно ще се мъчи в трудното положение, в което са го поставили тия, които бяха откраднали миналото му?