Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

12

Това беше първобитна страна, извечна, девствена, преден пост още от зората на цивилизования и похитен Маджипур. Преобразяващите се живееха във влажна гориста местност, където всекидневните проливни дъждове пречистваха въздуха и растителността избуяваше. От север идваха чести бури, които се спущаха по естествената фуния, образувана от Велатиския скат и Гонгхарите; и когато влажният въздух се издигаше над Гонтхарските предпланини, заваляваха кротки дъждове, които просмукваха рохкавата, пореста почва. Тук растяха високи дървета с тънки стъбла, които се издигаха нагоре и образуваха гъсти сводове над главата; мрежа от пълзящи растения и лиани свързваше върховете на дърветата; водопади от тъмни листа, заострени и с капки накрая, лъщяха като полирани от дъжда. През пролуките в гората Валънтайн виждаше далечни раззеленени, обвити в мъгла планини, внушителни, сурови, тайнствени грамади, легнали на земята. Тук имаше малко диви животни или поне рядко се виждаха: от време на време някоя змия в червено и жълто пропълзяваше по клон, някоя и друга птица в зелено и пурпурно или кафява, зъбата, с тънки като паяжина криле се вдигаше във въздуха и изпърполяваше над главата, а веднъж един уплашен билантун, който подскачаше предпазливо пред фургона, изчезна в гората, движейки бързо заострените си копитца и размахвайки панически щръкналата си опашка с кичурче на края. Вероятно тук се спотайваха горски братя, тъй като имаше няколко дуикови горички. И несъмнено потоците бяха пълни с риба и влечуги, горската почва гъмжеше от ровещи насекоми и гризачи с фантастични багри и форми, и доколкото знаеше Валънтайн, на дъното на всяко от безбройните тъмни езерна се криеше чудовищен аморфибот, който изскачаше нощем да търси плячка и с проточена шия, святкащи зъби и мънистени очички дебнеше всяка твар, приближила се до грамадното му туловище. Но нито едно от тези същества не се появи, докато фургонът бързаше на юг по неравния, тесен път през пущинака.

Не се забелязваха твърде и самите пиуривари — само от време на време се виждаше някоя утъпкана пътека, водеща към джунглата, или няколко паянтови, изплетени от ракита колиби край пътя, или групичка от половин дузина поклонници, които отиваха пеш към свещения фонтан. Делиамбър каза, че те били хора, които се препитавали с лов и риболов, събиране на диви плодове и ядки и малко от земеделие. Вероятно цивилизацията им е била някога по-напреднала, защото бяха открити развалини, особено в Алханроел, на големи каменни градове отпреди хиляди години, които може би са съществували от ранни пиуриварски времена, преди да пристигнат звездолетите — макар че, каза Делиамбър, някои историци твърдят, че това били развалини на древни човешки селища, основани и разрушени през размирния период преди възцаряването на първия понтифекс — преди дванайсет-тринайсет хиляди години. Във всеки случай метаморфите дори и да са водили някога по-сложен начин на живот, сега предпочитаха да бъдат горски обитатели. Дали това беше регрес или прогрес, Валънтайн не можеше да каже.