Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

9

В Кхинтор Залзан Кавол купи билети за трупата за един речен кораб, заминаващ за Ни-моя и Пилиплок. Те щяха да пътуват обаче само донякъде по течението на реката, до второстепенния град Верф, врата за територията на метаморфите.

Валънтайн съжаляваше, че ще трябва да слязат от речния кораб при Верф, когато можеше лесно срещу още десет-петнайсет рояла да измине с него целия път до Пилиплок и оттам да вземе кораб за Острова на съня. В края на краищата Островът, а не резерватът на преобразяващите се, представляваше най-важната му непосредствена цел; Островът на съня, където може би щеше да намери потвърждение на виденията, които го измъчваха. Но поне засега това беше невъзможно.

Съдбата, мислеше си Валънтайн, не бива да се насилва. Досега нещата се бяха развивали бавно, но към определена, макар и не винаги ясна цел. Той вече не беше веселият и простодушен скитник от Пидруид и макар и да не знаеше със сигурност какъв става, имаше отчетливо усещане за вътрешна промяна, че вече е минал определени граници и връщане назад няма. Виждаше се като актьор в някаква голяма и объркваща драма, кулминационните сцени на която бяха все още далеч в пространството и времето.

Речният кораб беше гротескно и чудновато съоръжение, но нелишено от известна хубост. Океанските кораби, закотвени в пристанището на Пидруид, се отличаваха с изящество и здравина, тъй като им предстоеше да изминават хиляди мили между най-различни пристанища; а речният кораб, транспортно средство за къси разстояния, беше плосък и широк, по-скоро плаваща платформа, отколкото кораб, и сякаш за да компенсират неизящността на конструкцията му, неговите строители го бяха нагиздили с орнаменти — голям, висок мостик, на върха с изображение на три човешки фигури, боядисани в ярки червени и жълти цветове, огромна средна палуба почти колкото селски площад със скулптури, павилиони и игрални зали, а на кърмата — висока надстройка на много нива, в която бяха настанени пътници. Под палубите имаше товарни трюмове, третокласни помещения, трапезарии и каюти за екипажа, там беше и машинното отделение, от което се издигаха два грамадни комина, които се извиваха по бордовете на корпуса и се извисяваха към небето като рога на демон. Целият скелет на кораба беше от дърво, тъй като твърде рядко се намираше на Маджипур метал за такива големи конструкции, а обикновено се смяташе, че камъкът е неподходящ за морско строителство; дърводелците бяха вложили цялото си въображение върху почти всяка педя от повърхността, украсявайки я със спираловидна дърворезба, причудливи ламперии, изпъкнали напречни греди и стотици видове подобни заврънкулки.

Речният кораб приличаше на обширен и гъмжащ микрокосмос. Докато чакаха отплаването, Валънтайн, Делиамбър и Карабела се разхождаха по палубата, задръстена с граждани от много области и от всички раси на Маджипур. Валънтайн виждаше гранични жители от планините отвъд Кхинтор, гхайроги в труфилата, модни в Дюлорн, хора от влажните южни земи в прохладно бяло ленено облекло, пътници в разкошни пурпурни и зелени одежди, които според Карабела били типични за Западен Алханроел, и много други. Вездесъщите лиимани продаваха вездесъщите си наденички на скара; досадни хджорти ходеха важно насам-натам в униформи на речното корабоплаване, давайки сведения и напътствия на питащите и на мнозина, които не ги питаха; членовете на едно су-сухерийско семейство в прозрачни зелени одежди, биещи на очи с невероятните си двуглави тела и с резервираното си, високомерно държане, сновяха като пратеници от света на сънищата между тълпите, които автоматично им даваха път от уважение. Този следобед на палубата имаше и малка групичка Метаморфи.