Щамът на Юда
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Щамът на Юда». Краткое содержание книги:
На другия край на света командир Грей Пиърс празнува Четвърти юли, без да подозира, че само след час в предния му двор ще се появи една красива убийца — стара негова позната, която държи в ръцете си първата улика към възможното лечение. Поел на плещите си съдбата на цялото човечество, Пиърс е принуден да обедини усилията си с жената, която неведнъж е искала смъртта му. Те поемат на удивително пътешествие — от венециански подземия, през византийски катедрали, до погълнати от джунглата руини — следвайки стъпките на най-легендарния мореплавател в човешката история — Марко Поло.
Но времето не е на тяхна страна, защото пандемията е на път да излезе от контрол. Преследвани по петите от безмилостен и налудничав враг, Пиърс и неочакваната му съюзница попадат в лабиринта на мистерия, заровена в мрака на Средновековието и в генетичния код на човечеството. И докато часовникът отмерва дванайсетия час, Пиърс разбира, че не може да вярва на никого — нито на странната жена до себе си, нито на най-близките си хора, защото всеки от тях би могъл да се окаже… Юда.
— Не че това ще ни помогне особено — избоботи Балтазар с дълбокия си глас и ги поведе навътре. Махна с ръка напред. — Виж само колко е голяма!
И след тези думи направи крачка встрани и гледката се откри пред тях.
Грей зяпна. Вигор забеляза реакцията му и го потупа по рамото.
Далеч напред се протягаше централният кораб на църквата, толкова дълъг, че приличаше на железопътна гара. Над главите им се редяха серии от арки и различни по размер и форма куполи, катерещи се към огромния купол в средата. Поддържаща колонада обточваше стените вляво и вдясно. Ала не архитектурата беше най-впечатляващото тук, а играта на светлината. Прозорци имаше не само в стените, а и в основата на самите куполи, и през тях светлината се отразяваше в зеленикавия мрамор и позлатените мозайки. Самият обем на вътрешното пространство, без допълнителни вътрешни колони, които да поемат тежестта на куполите, изглеждаше невъзможен.
Потънал в благоговейно мълчание, Грей последва двамата си спътници през дългия кораб.
Когато стигнаха средата на църквата, Грей плъзна поглед по оребрения централен купол, увиснал на двайсет етажа височина над главата му. Повърхността му беше декори рана с калиграфия в златно и лилаво. Около долния му периметър светлината се вливаше през четиридесет арковидни прозореца и създаваше впечатлението, че куполът се носи горе, преодолял земната гравитация.
— Все едно нищо не го подпира — измърмори Грей. Балтазар проследи погледа му.
— Архитектурна оптическа илюзия — обясни специалистът по история на изкуството и посочи нагоре. — Виждате ли ребрата по вътрешната повърхност на купола, тези, дето приличат на спици на чадър? Именно те разпределят тежестта около прозорците и я пренасят надолу към разширяващите се пендантиви и масивните колони на основата. Освен това покривът е по-лек, отколкото изглежда — изграден е от кухи тухли, печени в Родос от тамошната порьозна глина. „Света София“ е истински шедьовър на илюзията. Шедьовър от камък, светлина и въздух.
Вигор кимна.
— Дори Марко Поло е изпитал страхопочитание от, цитирам: „привидната безтегловност на купола и смущаващото ума изобилие от пряка и непряка светлина“.
Грей разбираше какво е имал предвид великият мореплавател. Стана му малко странно при мисълта, че Марко Поло е стоял на същото това място, където стои той сега, а споделената почуда и преклонение към древните строители хвърля мост помежду им през делящите ги столетия.
Вълшебната гледка се разваляше единствено от черното скеле покрай едната стена, което се издигаше от мраморния под до върха на купола.
Именно то върна Грей към настоящето. Той тръсна глава и си погледна часовника. Насър щеше да пристигне довечера. Имаха по-малко от ден да разрешат загадката.
Иначе планът му отиваше по дяволите…
Откъде да започнат обаче?
Сякаш прочел мислите му, Вигор зададе същия въпрос на приятеля си:
— Балтазар, успя ли вече да говориш с хората от музея? Виждали ли са ангелски надпис или нещо, което да напомня ангелска писменост в църквата?
Историкът потърка брадата си и въздъхна.
— Разговарях с куратора, поразпитах и другите служители. Кураторът познава „Света София“ от подземните й крипти до върха на най-високия й купол. Твърди, че няма такова нещо. Изказа едно предположение обаче… което, боя се, няма да ви хареса.
— Какво? — попита Вигор.
— Спомнете си, че стенописите са били замазани почти изцяло, когато църквата била превърната в джамия. И онова, което търсим, може все още да е скрито под сантиметри мазилка. Или пък е било написано върху мазилка, която след това е била премахната. — Балтазар сви рамене. — Така че има голяма вероятност надписът, който търсим, вече да не съществува.
Грей можеше само да се надява, че кураторът не е прав. Продължи напред, като остави Вигор и Балтазар да обсъждат в подробности този вариант. Трябваше да помисли. Погледна отново часовника си, машинално. Тревогата и нервното напрежение започваха да избиват. Дори не видя колко е часът. Отпусна ръка и тръгна към скелето. Не биваше да оставя родителите си сами. Последните думи на майка му По телефона не му даваха мира.
„Съжалявам. Баща ти… лекарствата му свършиха“.
Явно беше станало нещо. Грей не беше взел предвид заболяването на баща си и лекарствата, които той пиеше ежедневно. Не беше ли този пропуск резултат от несъзнателна слепота, от отказ да приеме истината за състоянието му? Така или иначе, безразсъдството му беше поставило в опасност живота и на двамата му родители.
Грей седна с кръстосани крака на пода и отново вдигна поглед към купола. Трябваше да прочисти ума си. Тревогите, страховете и съмненията нямаше да му помогнат. Нито на него, нито на тях. Пое дълбоко въздух, после издиша бавно и затвори сетивата си за приспивното жужене на туристите.