Нежният измамник
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният измамник». Краткое содержание книги:
Какво ли искаше да ми каже, запита се отчаяно Анжелика. Защо се отказа, само защото е добре възпитан ли? Или защото се съобразяваше с чувствата й? След всичко, което й бе разкрил така безогледно, можеше ли да има нещо още по-ужасно, което да събуди в душата му съчувствие и да го накара да замълчи? Какво трябваше да стори сега?
Изведнъж Анжелика усети страх, че Рейнолд ще преодолее задържите си и ще й каже нещо, което тя не желае да чуе, и заговори бързо:
— Защо просто не ме попита? Веднъж ми каза, че повечето бракове се сключват по практични съображения. Защо просто не дойде при мен и не ми направи предложение?
— След всичко, което стана помежду ни на борда на „Кралица Катлийн“? — В гласа му имаше безрадостна ирония. — Нима можех да бъда сигурен, че след като оздравееш и се възстановиш, ще се съгласиш на един толкова разумен брак? Освен това имах чувството — и то не ме мамеше, — че ти очакваш от брака много повече. Не, скъпа, не. На карта беше заложено твърде много, а аз не съм човекът, който би се примирил, ако беше загубил.
— Ако говориш за майка си и Дебора, мисля, че двете са напълно в състояние да се грижат за себе си.
Рейнолд стисна ръка в юмрук и я скри в джоба на жакета си.
— Сигурно, докато става въпрос само за покрив над главата и няколко красиви рокли. Но тук става въпрос за „Боньор“, плантацията, която е притежание на семейство Дюло от сто години насам. Тя е мястото, където мама е дошла след женитбата си и за което оттогава се чувства лично отговорна, в което влага цялата си енергия и желание. Без „Боньор“ мама не би имала причини да живее. Да не говорим за Дебора. Макар че непрекъснато се оплаква от сивия селски живот, тя е закърмена с „Боньор“, земята й е в кръвта. „Боньор“ е част от нея и никой няма да й го отнеме, кълна се в това.
Анжелика го погледна крадешком и сърцето й щеше да се пръсне. Тъй като нямаше собствено наследство, той пазеше имението на майка си и сестра си, сякаш беше златно съкровище, незаменимо с нищо друго. Тя го уважаваше за това, но методите му я отвращаваха.
Гласът й прозвуча изненадващо спокойно:
— Въпреки всичко бих казала, че в твоите очи дълг, направен при игра на карти, е дълг на честта и следователно трябва да бъде платен. Това ли е истинската причина, поради която се ожени за мен? Защото намери подходящ начин да запазиш собствеността на семейството си и в същото време да уредиш дълга на баща си.
Очите му засвяткаха гневно, но той не отговори. Дали мълчеше толкова упорито, защото тя бе отгатнала мотивите му? Или защото посочената от нея причина за този странен брак беше толкова неприемлива, колкото и истината?
Анжелика разбра, че няма да издържи. Трябваше да се махне оттук, да размисли, да се опита да открие някаква възможност за себе си. Дали изобщо беше в състояние да повлияе върху хода на събитията?
— Сигурна съм, че ще ме извиниш — прошепна с пресекващ глас тя, — но нямам желание да се върна в кабината ни. Предпочитам да остана сама. — Тя се обърна, при което натежалите от влагата поли изплющяха, и закрачи тежко по мокрите дъски на палубата.
— Иди поне в салона — повика я Рейнолд. — Тук ще замръзнеш.
— Не е много вероятно — озъби се през рамо тя. — Знае се, че когато човек е гневен, му е страшно горещо.
— А наранената гордост топли още повече. Можех да бъда с теб и да шепна в ухото ти любовни думи. Вероятно това щеше да бъде по-добре от честното признание.
Анжелика застина на мястото си. Опита се да се обърне и усети, че цялата се е сковала. Направи крачка напред и проговори със спокоен, презрителен тон:
— Предпочитам честността.
— Аз също — съгласи се Рейнолд, но го каза толкова тихо, че думите му не достигнаха до нея през вятъра и дъжда.
В близост до задната палуба от наветрената страна на парахода имаше едно място, където в стената беше вградена дървената решетка на шахта за проветряване. Очевидно тази шахта беше свързана с кухнята, защото през отвора проникваше топъл въздух и се носеха миризми на пържен лук, гранясала мазнина и помия.
Анжелика спря точно срещу решетката с гръб към палубата. Не усещаше нито вибрациите на двигателите, нито постоянното тракане на въртящите се витла. Черният дим от комините пареше очите й. Тъмни валма се спускаха към водата и се смесваха с дъжда, който падаше от небето. Тя присви очи, за да се предпази от саждите, без да забелязва пепелта, която се полепваше по дрехите й.
Мислите й се въртяха в омагьосан кръг. Искаше й се да спре това хаотично въртене, но не знаеше как да го стори. Отвсякъде я заплашваше катастрофа. Да се рови сред тази бъркотия, за да открие истината, беше все едно да рови с голи ръце в купчина боклук.