Нищо друго, освен истината
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Нищо друго, освен истината». Краткое содержание книги:
Докато си проправя път из лабиринтите на големия бизнес и политиката в Сан Франциско, в търсене на един мъж, който почти се надява никога да не намери, разяреният и объркан Харди се опитва да разбере защо безупречно вярната му съпруга Франи е толкова лоялна към друг. Каква е тази истина, която може да разделя жена от съпруга й, майка от децата й… и да кара Харди да се чувства толкова безсилен пред гнева на закона?
И тъй, и двете деца трябваше да говорят с Франи. После и Ерин — трябва ли да предприеме нещо утре за училище в понеделник? Да не се тревожи, баба е насреща.
Никакви критики към Харди — нито явни, нито намекнати, но той разбра. Схвана. За някои неща го биваше, за други го нямаше никакъв. И го прониза чувството, че ролята на баща, която го объркваше и разстройваше толкова често напоследък, бе станала жертва на потребността му да обмисля нещата, да е все зает, да печели.
Беше степенувал нещата неправилно — усещаше го с всички фибри на тялото си.
Но как другояче да постъпи? Колкото и да се възхищаваше на думи от сътрудничеството на Дейвид Фримън, от службата на Глицки, той знаеше и се тревожеше за това разследване повече, отколкото Франи и Глицки, взети заедно. Харесва ли му или не, той бе основната движеща сила. От него и от следващите му стъпки зависеше животът на мнозина — не само на близките му.
Най-сетне неговият ред дойде отново, щом Ерин вкара и двете деца в спалнята да си лягат.
Каза на Франи, че я обича, но не можеше да спре дотук. Колкото и да се презираше, трябваше да изясни още нещо.
— Налага се да те попитам имаш ли някакви вести от Рон?
— Не. Как е възможно? Не позволяват на никого да ми се обажда тук.
— Така е, зная.
— Ами тогава?
Харди й съобщи. Рон е изчезнал от хотела.
Чуваше я как диша.
— Защо го е направил? Мислех, че… нали каза, че те е помолил да му помогнеш? Какво означава това?
— Не зная. Смятах, че ти ще ми обясниш.
— Да не би пак да се е изплашил за децата?
— Но защо не ми е оставил някаква бележка?
— Нямам представа. Сигурно ще ти се обади.
— Сигурно — безизразно отвърна Харди. — Надявам се.
Настъпи мълчание.
— Дизмъс!
— Слушам те.
— Казах ти всичко, каквото зная. Честна дума. Не зная къде е и какво прави.
И да не й вярваше докрай, трябваше поне да се престори.
— Добре.
Отново мълчание, а после се чу разтрепераният й глас:
— Кажи ми, че ми вярваш, Дизмъс. Моля те. Имам нужда да ми вярваш.
— Разбира се — отзова се той с преднамерена двусмисленост. — Ще се видим утре, нали? Рано-рано.
— Би било чудесно. Дизмъс?
— Да.
Изчакваше я.
— Обичам те — каза тя.
Пръстите му, стиснали слушалката, побеляха. Разбра, че не е бил убедителен.
— И аз.
Обърна два големи „Манхатън“ с Ерин и Ед, докато си говореха за отравянето на водоема и горкия възрастен турист, починал от нараняванията. Ерин му даде одеяло и възглавница и му каза да спи тук на дивана и да закуси с децата утре сутринта. Липсвал им, колкото и да не си личало.
След десет секунди Харди вече спеше.
21
Валънс бе оставил Деймън Кери в дома му преди час и вече в хотела си крачеше напред-назад като звяр в клетка. Апартаментът му в „Клифт“ бе по-голям от ония, в които бе живял досега, а от прозорците му се откриваше панорамна гледка към Сан Франциско, но всичко това нямаше значение.
Вече бе почти полунощ след най-тежкия и най-трудния ден в живота му. Единственото, което поне донякъде го осмисляше, бе последното допитване, според което неговият кандидат със сигурност щеше да спечели още при гласуването във вторник. На практика все още отстъпваше с два пункта, но при предвидените грешки в допитването двамата кандидати се изравняваха.
Най-сетне се позвъни, той приближи до вратата, погледна през шпионката и отвори.
Торн за последен път хвърли бърз поглед към коридора, а после пристъпи в стаята.
— Това е неразумно, Ал — изрече с най-мекия си глас, докато затваряше зад себе си и пускаше резето и веригата. Извърна се и се озова лице в лице с Валънс, но изражението му не издаваше нищо — невъзмутима усмивка, влажни очи. — Неподходящо хрумване. Не бива да ни виждат заедно.
Валънс изобщо не забеляза упрека. Прекалено бе възбуден.
— Полунощ е, Бакстър. Никой не ме следи, повярвай ми. Но просто това… — той разпери ръце, за да покаже колко е значително станалото: — … днес.
Торн кимна с разбиране.
— Изборите са след три дни. Винаги е така. Няма нищо необикновено. Може да стане и по-лошо.
— Не говоря за изборите. Господи, около изборите новините са добри. Говоря за умрелия човек в пулгаския Храм на водата, за този адвокат Харди, който е ходил в жилището на Брий, и…
— Чакай, чакай — Торн вдигна длан. — Защо не седнем? Имаш ли нещо за пиене? И коктейл става. Всъщност точно коктейл ще свърши работа. — Прекоси стаята и отиде до барчето, махна на Валънс да седне на един от тапицираните със сърма дивани в апартамента. — Действително страхотна стая. — За миг се полюбува на гледката, после се извърна и попита, сякаш току-що му бе хрумнало: — Какво общо има умрелият?