Нищо друго, освен истината

— Съзнаваш, че лотарията е данък за хората, които не ги бива в математиката, нали? Спечели ли?

— Вероятно — отвърна Глицки. — Обикновено печеля. Хиляда-две хиляди долара всяка седмица. Ще проверя в утрешния вестник и ще те уведомя.

Харди поклати глава и се върна при бюфета.

— Добре, но като стана дума за това, нека ти кажа, че с ужас намирам консерва кълцана шунка в шкафа ти.

При тези думи Ейб най-сетне не се сдържа:

— Обичам кълцана шунка с подправки. Това е великата невъзпята храна на нашето време. И между другото, ти пък харесваш консервирана говежда кайма със зеленчуци.

— Защото има специфичен привкус.

— Шунката също. Всъщност много повече.

— Да, обаче подправките й са кофти.

Глицки вдигна рамене.

— Това е манджа номер едно на Хаваите.

— Ето, това вече е сериозна препоръка. Имаш предвид същите онези Хаваи, където в действителност ядат пои5 ли? Някога да си опитвал пои? Чудя се какво мислят за кълцаната шунка в Аляска, където ядат китова сланина?

Но Глицки не се даваше.

— Те я готвят с водорасли и ориз. Това е ястие като суши, нарича се мусаби или нещо подобно.

Харди се обърна и провъзгласи, имитирайки гласа на говорител:

— Дами и господа, в днешното издание на „Лоши готварски хрумвания“ научихме, че неизменно обичаната кълцана шунка и — чуйте само! — водораслите се обединяват в едно като лакомства. Очакваме с обажданията си да гласувате дали това, както изглежда, е… „Лошо готварско хрумване“. — Той спря очи на Глицки. — Да не си мръднал?

— Не съм го измислил аз. — Изправи се и с два разкрача прекоси тясното пространство. — Но като стана дума, бих хапнал нещичко. Какво извади?

Харди бе подбрал голяма консерва спагети с кренвирши и огромна — с равиоли. Канеше се да ги смеси — отваряше консервите.

— Имаш ли някакви подходящи зарзавати в хладилника?

Глицки отиде да погледне.

Но чиниите вече бяха в мивката и в кухнята не ставаше нищо весело.

Харди бе взел от Глицки краткия вариант на извънредно важния документ на „Калоко“ и в момента го прелистваше. Представляваше финансово извлечение за служителя и не бе особено приятно за четене.

Докато е работела в „Калоко“, Брий, изглежда, е разполагала с кредитна карта от компанията с лимит от сто хиляди долара. Когато напуснала, те, естествено, закрили сметката. Но при финансовата ревизия на данните й — установена практика при напускане или пенсиониране на високопоставен служител — впоследствие се установило съществуването на второ лице, упълномощено да подписва сметката — Рон Бомонт.

Това бе необичайно, тъй като Рон не работеше за „Калоко“, но ако нещата спираха дотук, ревизорът щеше да е приключил.

(Харди, ще не ще, си спомни нагледния урок по корпоративно мислене, който бе изслушал преди обед, когато Джим Пиърс, едва сдържайки смеха си, му заяви, че ако някой чиновник в някакъв отдел може и да забележи липсата на три милиарда долара, то за корпорацията като юридическо лице те са едно нищо. Ако трите милиарда са капка в морето за „Калоко“, някакви си сто хиляди ще са направо молекула, невидима с просто око.)