Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))». Краткое содержание книги:
Маблунг и Белег дотичали да помогнат на краля, но щом видели какво е станало, захвърлили копията и заридали. После Маблунг извадил нож и разрязал корема на вълка; а отвътре звярът бил почти съвсем изпепелен като от огън, само десницата на Берен със Силмарила оставала непокътната. Ала когато Маблунг посегнал да я докосне, ръката изчезнала и Силмарилът се разкрил, та сиянието му озарило сенчестите горски дебри наоколо. Бързо и боязливо Маблунг грабнал камъка и го положил в здравата ръка на Берен; а Берен се опомнил от допира на Силмарила, повдигнал го високо помолил Тингол да го приеме.
— Сега е приключен моят Поход — казал той — и съдбата ми изкована до края.
Повече не продумал.
Върху носилка от клони отнесли назад Берен Камлост, син Барахиров, а храбрият пес Хуан лежал до него; и нощта паднала, преди да се доберат до Менегрот. В подножието на величавия бук Хирилорн с бавни крачки ги посрещнала Лутиен и някой донесъл факла. Там тя прегърнала Берен, целунала го и му заръчала да я чака отвъд Западното море; а той я погледнал в очите, преди душата му да отлети. Ала звездната светлина посърнала и вечен мрак паднал над Лутиен Тинувиел. Тъй завършил Походът за Силмарила; но баладата „Леитиан“ не свършва дотук.
Защото по нейна молба духът на Берен се задържал в чертозите на Мандос и не желаел да напусне света, докато Лутиен не е дошла да му каже последно сбогом върху здрачните брегове на Отвъдното море, откъдето мъртвите люде заминават незнайно къде и вече никога не се завръщат. Но душата на Лутиен потънала в мрак и накрая отлетяла, а тялото й лежало като внезапно откъснато цвете, което все още не е повехнало върху тревата.
Люта зима попарила тогава Тингол, както се случва с престарелите простосмъртни люде. А Лутиен отлетяла в чертозите на Мандос отвъд западните предели на света, където е отредено място за Елдарите. Там чакащите седят безкрайно, унесени в мрачни мисли. Но нейната красота била по-велика от тяхната, а скръбта й безмерно по-дълбока; и като коленичила пред Мандос, тя запяла.
Песента на Лутиен пред Мандос била най-красивата, що е сътворявана някога от живи слова и в същото време по-скръбна песен светът не знае. Непроменена, нетленна, тя и до днес се пее във Валинор отвъд нашето мироздание и колчем я чуят, Валарите се нажаляват. Защото Лутиен преплела словата на две теми: за скръбта на Елдарите и страданието на людете, за Двата рода, сътворени от Илуватар да населят Земното царство на Арда под безбройни звезди. И както била коленичила пред Мандос, сълзите й се ронели като дъжд върху нозете му; и Мандос се трогнал както никога дотогава и както не ще се трогне вече.
Затуй призовал Берен и както била предрекла Лутиен в смъртния му час, двамата пак се срещнали отвъд Западното море. Но Мандос нямал власт да задържа отвъд отредения срок душите на людете, що са умрели в пределите на света; нито пък можел да променя съдбините на Чедата на Илуватар. Отишъл тогава при владетеля на Валарите Манве, който управлявал света от името на Илуватар; а Манве подирил съвет в дълбините на своята мисъл, където се разкривала Илуватаровата воля.
И ето какъв избор предложил на Лутиен. Заради своите подвизи и великата си скръб да бъде освободена от чертозите на Мандос и да отиде във Валимар, където да живее до свършека на света между Валарите, като забрави всички житейски скърби. Там обаче Берен не можел да дойде. Защото не било разрешено на Валарите да му отнемат Смъртта, с която сам Илуватар е надарил човешкия род. А другият избор бил такъв: да се завърне в Средната земя заедно с Берен и там да заживеят отново, ала без обещание за радост и дълголетие. Така щяла да стане простосмъртна като него и не след дълго да напусне света навеки, а хубостта й да остане само като спомен от древните песни.
Тази съдба избрала тя, като се отказала от Блаженото царство и от кръвната връзка с неговите обитатели; такава цена трябвало да плати, та каквито и скърби да ги чакали занапред, съдбините на Лутиен и Берен да се слеят и пътищата им да ги отведат един до друг отвъд пределите на света. Тъй тя единствена от всички Елдари наистина умряла и напуснала света в древни времена. Ала чрез нейния избор Двата рода се обединили; и тя е дала живот на мнозина, в които и днес, макар светът да се е променил, Елдарите още виждат частица от хубостта на многообичната Лутиен, която са загубили навеки.