Окото господне
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Сигма форс #9
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Окото господне». Краткое содержание книги:
Тя вдигна лице, но едрото му тяло препречваше погледа й.
След пет метра видя, че Рен е прав. Скалните стъпала се смениха със стоманени. Те продължиха нагоре и…
… стълбището под тях яростно се разтърси, разнесе се грохот, сякаш се разцепваше самата земя…
Всички се строполиха на колене върху покритото със сол стълбище. Отдолу изригнаха облаци пясък, прах и дим — задавящи, ослепяващи.
Джейда запълзя на четири крака по оставащите няколко стъпала, като се ориентираше по светлината на фенерчето. Нечия ръка хвана нейната и я изтегли нагоре с лекота, сякаш е безтегловна. Тя със залитане се дръпна настрани, докато Рен помагаше на другите да се измъкнат в трюма.
— Към изхода! — извика той и посочи дупката, пробита в левия борд на корпуса.
Астрофизичката се обърна натам, но светът внезапно се наклони и тя се подхлъзна. Кърмата рязко пропадна зад нея, носът се издигна. Тя си представи как задната половина на тежкия кораб потъва и се смачква в дупката, образувана от взривения подземен лабиринт.
Пясъкът, който вятърът в продължение на половин век беше навявал в корпуса, изведнъж се раздвижи и потече към кърмата.
Повлечена от тази пясъчна вълна, Джейда вече не можеше да се задържи на мястото си. Падна на колене и се запързаля по стръмния склон. Другите бяха в същото положение, понесени от превърналите се във водопад пясъци, които ставаха все по-дълбоки, изсипваха се все по-бързо и затрупваха крайниците им, тласкаха ги назад към потъващата кърма.
Джейда се съпротивляваше, размахваше ръце, чувстваше се като давещ се плувец.
И може би наистина я очакваше такава участ.
Вилнеещата долу пясъчна буря чакаше да я погълне, а другата половина от пясъка в кораба се свличаше подире й, готова да я залее.
В този момент покрай нея профуча Дънкан, наполовина пързаляйки се, наполовина сърфирайки по гребена на пясъчната вълна, без да се съпротивлява като другите.
След миг изчезна в прашния облак.
„Нима просто се е предал?!“
00:50 ч.
Носен от пясъка, Дънкан се насочваше към единствената им надежда за спасение.
Беше си спомнил пристигането им предишния ден, когато ландроувърът се появи от импровизиран гараж в корабната кърма и се отправи към тях.
Когато преди секунди светът започна да се преобръща, Рен забеляза джипа, паркиран на същото място, и се устреми към него. Блъсна се силно в бронята, хвърли се върху предния капак, после пропълзя странично през левия прозорец и се вмъкна зад волана.
Ключът беше на мястото си.
„Слава богу…“
Дънкан запали двигателя, настъпи газта и усети, че оребрените гуми бясно се завъртат, изхвърляйки струи пясък назад. Ландроувърът потегли нагоре, като почти плуваше в прииждащия пясък.
Монк вече беше забелязал какво прави и бързо се пързаляше по склона, без да се съпротивлява на пясъчното течение. Стигна до джипа, изтегли се върху решетъчната броня, претърколи се по корем върху капака, даде знак на партньора си с палец нагоре и викна:
— Дънкан, напред!
Дънкан бавно подкара по наклонената палуба, а Кокалис помагаше на другите да се измъкнат от пясъчния водопад. Вигор се изпързаля върху капака и опря гръб в предното стъкло. Рейчъл го последва. С помощта на Джейда Монк изтегли Санджар, който не изпускаше от ръцете си увития в одеяло сокол.
След като всички се събраха, Рен даде повече газ и потегли на ниска предавка по все по-стръмния склон; представяше си как кърмата потъва в срутващия се подземен комплекс.
Въпреки специално предназначените за пясък гуми и двойната предавка ландроувърът се хлъзгаше странично под напора на пясъчното течение. Дънкан затаяваше дъх при всяко поднасяне — знаеше, че ако се свлекат в задния край на кораба, сигурно никога няма да се измъкнат. Натрупваните цели пет десетилетия пясък, тиня и сол бързо щяха да ги погребат живи.
Ръждивият корпус скърцаше пронизително, трюмът се огласяше от екота на смачкващата се стомана. Плочите на корпуса с пукот изскачаха от гнездата си и се плъзгаха към кърмата. Корабът се разпадаше пред очите им.
Рен бавно завиваше наляво и накрая стигна до пробитата в корпуса дупка. Поради накланящия се кораб тя вече беше на доста голямо разстояние над земята, но трябваше да поемат този риск.
Той с усилие успя да задържи предницата обърната към изхода, докато Монк изтикваше всички в бушуващата навън буря.
— Сега ти! — надвика воя на вихъра Кокалис.
Дънкан му махна с ръка.
— Давай! Аз ще те последвам!
Лъжеше, разбира се. Ако отпуснеше газта, джипът веднага щеше да се плъзне назад.