Окото господне
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Сигма форс #9
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Окото господне». Краткое содержание книги:
— Почивай в мир — прошепна монсиньор Верона. И свещеникът издъхна.
00:42 ч.
Дънкан помогна на Монк да вдигнат тялото на отец Йосип върху масата.
— Съжалявам — каза Рен. — Ще ми се да имахме време да му направим прилично погребение.
Вигор преглътна сълзите си и кимна, загледан в опустошената библиотека.
— Това е подходящо място за него.
— Но не бива да се превърне и в наш гроб — напомни им Кокалис.
Дънкан се обърна към Санджар.
— Има ли друг изход?
Младежът беше завил сокола си с одеяло.
— Не, съжалявам. Другите тунели просто водят към още помещения. Единственият изход е през тази врата.
Рен разбираше, че в най-добрия случай имат още няколко минути, за да се измъкнат. Щом напуснеха кораба, Арслан и неговите хора щяха да взривят подземието. Имаше само една надежда — убийците да събират всичко ценно по пътя си и да се забавят, ала не можеха да разчитат на това.
Джейда стоеше с широко отворени очи, обгърнала тялото си с ръце.
— Искаха да ни убият — разтреперана, почти изпаднала в шок, каза младата жена.
— И все още може да успеят — прибави Дънкан. Нямаше смисъл да се заблуждават за положението си.
Тя му се намръщи.
— Нямах предвид това. Помисли. Ако не бяхме оказали съпротива, сега щяхме да сме мъртви. Експлозивите са предназначени да погребат труповете ни в този необозначен гроб.
Рен продължаваше да не я разбира.
— Вече не трябваше да сме живи — разгорещи се астрофизичката и махна с ръка наоколо. — Онзи кретен каза, че били заредили бомби из цялото подземие. Тогава защо не и тук? Това е най-долното ниво. Той е смятал, че вече ще сме мъртви.
„Естествено…“
Монк изруга и се зае да оглежда стените.
Като проклинаше глупостта си, Дънкан провери от отсрещната страна. Отне му по-малко от трийсет секунди да открие един от зарядите, поставен в основата на дебел дървен стълб, който носеше тавана на огромното помещение.
— Намерих един! — извика той.
— Тук има още един! — отговори му Кокалис.
— Махни трансивъра! — инструктира го Дънкан. — И внимавай!
Рейчъл се приближи до него.
— Мислиш ли, че ще успеете да обезвредите всички навреме?
— Нямам и намерение — отвърна той. — Най-вероятно са заредили взривове из цялото подземие.
Младият мъж предпазливо отлепи парчето пластичен експлозив, като внимаваше с капсул-детонатора и трансивъра. После изтича с него при стоманената врата.
Там го чакаше Монк с друг трансивър в ръка.
Рен залепи експлозива за яките панти и отвори капачето на трансивъра, устройство, представляващо комбинация от предавател и приемник. Промени настройките на приемника с нокът, тъй че да са различни от тези на другите заряди в подземието.
„Иначе ще взривя целия лабиринт“.
След това взе трансивъра от Монк.
— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита партньорът му.
— Не съм следвал електроинженерство, за да стана продавач в магазин за електроуреди. — Дънкан бързо настрои предавателя на новата честота и даде знак на всички. — Прикрийте се и си запушете ушите!
Оттегли се заедно с тях и се скри зад една здрава етажерка. После плъзна палеца си към червеното бутонче на трансивъра. На тази честота трябваше да реагира само поставеният от него експлозив… но когато се отнасяше за взривни вещества и радиоустройства, и с добрите инженери понякога се случват лоши неща.
Дънкан натисна бутона.
Последва разтърсваща експлозия и Рен си помисли, че се е провалил, че е вдигнал във въздуха всичко. Наоколо се кълбяха дим и прах. Той се изправи, размаха ръка и се закашля.
Вратата в отсрещния край на помещението я нямаше, заедно с голяма част от стената.
— Гадовете сигурно са го чули! — прозвуча като под вода гласът на приближилия се Монк.
Дънкан кимна.
С други думи — „Да бягаме!“
00:46 ч.
Джейда тичаше нагоре по стълбището след Дънкан, който водеше групата с единственото им фенерче. Зад тях Монк и Рейчъл помагаха на Вигор по стръмните стъпала — по-точно направо го носеха. Последен беше Санджар.
Младата астрофизичка очакваше светът всеки момент да се сгромоляса и да я погребе под тонове камък, пясък и сол.
Изходът, който водеше към ръждивия трюм на кораба, й се струваше невъобразимо далече. Лабиринтът придоби невероятни размери, уголемяваше се пропорционално на ужаса, който изпитваше. Вятърът виеше и свиреше из корозиралия корабен корпус и я подканваше да тича по-бързо.
— Още малко! — задъхано съобщи Дънкан, като взимаше по две стъпала наведнъж, стиснал автомата си в ръка.