Избрани творби в три тома, том 2

Те стигнаха върха на един хълм и пред тях се възправи висок, кръгъл надгробен паметник, изпъстрен с тъмни петна от влага и наполовина обрасъл в лози.

— Марджори Лий — прочете тя. — 1844–1873. Сигурно е била изящна. Умряла е на двайсет и девет години. Милата Марджори Лий — прибави тя меко. — Представяш ли си я, Хари?

— Да, Сали Каръл.

Той почувствува как една малка ръка се провря в неговата.

— Мисля, че е била мургава и винаги е превързвала косата си с панделка, облечена е била в разкошна кринолинена рокля в небесносин и тъмнорозов цвят.

— Да.

— О, била е чудесна, Хари. Онзи тип момиче, родено да стои на широка веранда с колони и да посреща гости. Мисля си, че много мъже са отишли на война с желанието да се върнат отново при нея. Но може би никой не се е върнал.

Той се наведе близо до надгробния камък, като търсеше данни за брака й.

— По нищо не личи.

— Разбира се, че няма да личи. Какво може да е по-добро от простото „Марджори Лий“ и една красноречива дата?

Тя се прилепи до него и неочаквана буца заседна на гърлото му, когато русите къдри докоснаха неговата буза.

— Виждаш каква е била, нали, Хари?

— Виждам — съгласи се нежно той. — Виждам през твоите скъпи очи. Сега ти си красива, затова знам, че и тя сигурно е била такава.

Те стояха притихнали един до друг и той чувствуваше как раменете й леко потръпват. Нежен ветрец премина над хълма и накъдри обърнатата надолу периферия на шапката й.

— Да слезем там.

Тя посочи към едно равно място от другата страна на хълма. Върху зелената площ имаше поне хиляда сивобели кръстове, наредени в безкрайни, строги редици, като пирамиди от пушките на батальон.

— Това са мъртвите на Конфедерацията — каза просто Сали Каръл.

Те вървяха край редиците и четяха надписите, винаги само едно име и дата, понякога доста нечетливи.

— Най-тъжен е последният ред, виж, там далече. На всеки кръст има само дата и думата „незнаен“.

Тя го погледна и очите и се напълниха със сълзи.

— Не мога да ти кажа колко реално е всичко това за мен, ако ти сам не чувствуваш.

— Начинът, по който го преживяваш, е красив за мен.

— Не, не, не става дума за мен, а за тях, онова отминало време, което съм се мъчила да оживее в душата ми. Това са били просто хора, очевидно обикновени, иначе не биха били „незнайни“. Но те са загинали за най-прекрасното нещо на света — мъртвия Юг. Виждаш ли — продължи тя, гласът й все още дрезгав, очите й мокри от сълзи, — хората привързват мечтата си към нещо и аз винаги съм расла с тази мечта. Оказа се съвсем лесно, защото всичко беше мъртво и никакви разочарования не ме обземаха. Един вид, опитвах се да бъда достойна за онези минали принципи на noblesse oblige5 и знаеш ли, това са последните останки, като умиращите рози около нас в стара градина, като проявите на странна изисканост и рицарство в някои от нашите момчета, разказите на един наш съсед, войник от Конфедерацията, и няколко стари негри. О, Хари, във всичко това имаше нещо, имаше нещо! Едва ли някога ще разбереш, но то съществуваше.