Лятото и градът

Налага се два пъти да сменя метрото, за да се озова в близост до дома му. С всяко следващо прехвърляне се изпълвам с все по-голяма възбуда при мисълта, че скоро ще го видя. Когато пристигам на спирката на Петдесет и девета улица под „Блумингдейл“, горещината, струяща във вените ми, заплашва да ме изгори отвътре.

Трябва да си е у дома!

— Господин Сингър не е вкъщи, госпожице — изрича портиерът с неприкрито задоволство. Нито един от портиерите в тази сграда не ме харесват особено. Винаги ги излавям, че ме гледат косо, като че ли не одобряват появата ми.

— А знаете ли кога ще се върне?

— Не съм му секретарка, госпожице.

— Ясно.

Оглеждам фоайето. Пред фалшивата камина са поставени два кожени фотьойла, обаче аз нямам никакво намерение да се пържа под строгия поглед на портиера. Затова излизам навън и се настанявам на красива пейка на отсрещната страна на улицата. Отпускам крака върху куфара си, сякаш разполагам с цялото време на света.

И започвам да чакам.

Казвам си, че ще чакам само половин час, а после ще си тръгна. Въпросният половин час става четирийсет и пет минути, а после цял час. След близо два часа вече се питам дали не съм по-паднала в любовен капан. Да не съм се превърнала в момиче, което непрекъснато седи край телефона, очаквайки той да се обади, което моли приятелките си да наберат номера му, за да се увери, че телефонът му работи? И което накрая започва да носи дрехите на мъжа на химическо чистене, търка банята му и купува мебели, които никога няма да бъдат негови?

Да, точно в такова момиче съм се превърнала. Обаче не ми пука. Нищо не ми пречи да бъда такова момиче, а някой ден, когато нещата житейски ми се изяснят, ще престана да бъда.

Накрая, след два часа и двайсет и две минути, Бърнард се появява и се насочва към Сътън Плейс.

— Бърнард! — провиквам се от отсрещния тротоар и се втурвам към него с неприкрита радост. Може би баща ми е прав. Аз действително съм упорита. Не се предавам никак лесно.

— Кари? — присвива очи той.

— Току-що се върнах — изричам, като че ли изобщо не съм го чакала близо три часа.

— Откъде?

— От Касълбъри. Родното ми градче.

— Аха! Тогава добре дошла! — прегръща ме свойски през раменете той.

И в този момент сякаш вечерята с Маги никога не се е случвала. Нито множеството ми отчаяни телефонни обаждания. Нито неговото мълчание, макар да ми беше обещал, че ще звънне. Но може би тъкмо защото е писател, той живее в малко по-различна от нормалната реалност — реалност, в която нещата, които на мен ми изглеждат разтърсващи, не значат нищо за него.

— Куфарът ми — сещам се и поглеждам към пейката отсреща.