Лятото и градът

Ресторантът „Бойлс“ се оказва тясно местенце, разположено върху мокра кръпка земя до Главната улица, под което минава прочутият по тези места Ревящ поток. За Касълбъри минава за висша класа — главното меню е наречено „паста“ вместо „спагети“, салфетките са от плат, а на всяка маса има по една вазичка с красива роза.

— Много романтично — отбелязва одобрително баща ми, докато ескортира Уенди до стола й.

— Баща ти е голям кавалер! — казва ми тя.

— Така ли? — Колкото и да се старая да бъда възпитана, от тези двамата ме побиват тръпки. Питам се дали правят секс. Надявам се, че не. Баща ми и без това вече е твърде стар за подобни изживявания.

Баща ми игнорира моя коментар и взема менюто.

— Пак предлагат от онази риба — казва на Уенди. А на мен пояснява: — Уенди обожава риба.

— Пет години живях в Лос Анджелис — пояснява тя. — Там се хранят много по-здравословно.

— Моята съквартирантка в момента е в Лос Анджелис — казвам, опитвайки се да изместя разговора от Уенди. — Отседнала е в хотел „Бевърли Хилс“.

— Веднъж и аз обядвах там — казва Уенди с неизменната си усмивка. — Беше много вълнуващо! Седяхме точно до Том Селек!

— Не думай! — ахва баща ми, като че ли инцидентната моментна близост на Уенди до телевизионен актьор я издига още повече в очите му.

— Аз пък се запознах с Марджи Шепърд — отсичам.

— Коя е Марджи Шепърд? — смръщва се баща ми.

Уенди ми намига, като че ли двете е нея споделяме обща тайна за невежеството на баща ми по отношение на популярната култура, и пояснява:

— Актриса. Изгряваща звезда. Всички твърдят, че била красива, но лично аз не я намирам за такава. Всъщност е много обикновена.

— Като човек е много красива — контрирам я аз. — Излъчва някакъв вътрешен блясък.

— Като теб, Кари — изтърсва внезапно Уенди.

Толкова съм изненадана от комплимента й, че се налага за кратко да бия отбой в подмолната си атака. Вдигам менюто и питам:

— И какво прави в Лос Анджелис?

— Уенди е била член на… — започва баща ми и я поглежда за помощ.

— На трупа от театъра на импровизациите — довършва тя.

— Уенди е същински творец! — светват очите на баща ми.

— Това не е ли едно от онези неща, където играете пантомима като Марсел Марсо? — питам най-невинно, макар че отлично знам какво е. — Носите ли бели гащеризони и ръкавици?

Уенди се разсмива на невежеството ми.

— Учих и пантомима — пояснява. — Но се занимавахме преди всичко с комедия.

Сега вече съм тотално сащисана. Уенди е била актриса, при това комедийна? Не ми изглежда никак забавна.

— Уенди е играла в реклама за пържени картофки — казва баща ми.

— Престани да го повтаряш пред хората! — укорява го тя. — Беше само една местна реклама. За чипса „Стейт Лайн“. И беше преди цели седем години! Големият ми пробив, няма що! — завърта очи с подобаваща доза ирония тя.