Лятото и градът

— Беше ли днес в клас? — пита скръбно той.

— Не. Бях у дома и писах. Исках да завърша творбата си — отговарям и плъзгам плика към него. — Помислих си, че може би бихте желали да я прочетете тази вечер.

— Разбира се. — Той се втренчва в мен така, като че ли му е трудно да си спомни коя съм.

— Ъхъммм… Ами… благодаря, господин Грийн — казвам и се обръщам да си вървя, но все пак поглеждам през рамо и питам: — До утре, нали?

— Мммм — е единственият му отговор.

„Но какво, по дяволите, става с него?“ — питам се, докато подскачам надолу по улицата. Изминавам бързо няколко пресечки, купувам си хотдог и се чудя какво да правя по-нататък.

Лил. Не съм я виждала от цяла вечност. Или поне не истински. Тя е единственият човек, с когото мога да си поговоря честно за пиесата си. Който ще ме разбере. А ако Пеги е вкъщи, голяма работа! Тя вече ме изрита веднъж — какво повече може да ми направи?

Вървя по Второ авеню и се наслаждавам на шума, на гледките, на хората, щуращи се напред-назад като хлебарки. Бих могла да живея тук завинаги. Някой ден бих могла да се превърна в истинска нюйоркчанка.

Гледката на старата ми квартира на Четирийсет и седма улица ми връща стотици спомени — голите снимки на Пеги, колекцията й от плюшени мечета и онези миниатюрни стаички с походните легла. Чудя се как успях да изкарам там и три дена. Но тогава нямах никакъв опит в този град. Нямах представа какво да очаквам и бях готова да приема всичко, което ми се поднася.

Оттогава насам изминах дълъг път.

Натискам делово звънеца, сякаш съм дошла по сериозна работа. След известно време в домофона се чува тъничко гласче:

— Да?

Не е нито Лил, нито Пеги, така че приемам, че е моята заместничка.

— Лил вкъщи ли е?

— Защо?

— Търси я Кари Брадшоу — изричам силно.

Очевидно Лил си е у дома, защото се чува жужене и вратата се отваря.

Когато се качвам по стълбите, виждам, че вратата на апартамента на Пеги се открехва съвсем лекичко — точно толкова, колкото някой да надникне навън, без да сваля веригата.

— Лил вкъщи ли е? — питам в пролуката.

— Защо? — пита отново гласът. Вероятно думата „защо“ е единствената в речника на това момиченце.

— Аз съм нейна приятелка.

— О!

— Може ли да вляза?

— Може би — изрича притеснено гласът. И вратата се отваря точно толкова, колкото да ме пропусне вътре.

Оказвам се изправена пред обикновена млада жена с грозна коса и остатъци от акне.

— Не ни е позволено да имаме гости — прошепва уплашено тя.

— Да, знам — махвам пренебрежително с ръка аз. — Едно време и аз живеех тук.