Върховното кралство [Наследникът]

Лорн почука четири пъти и каза:

— Оникс.

Ниската врата беше открехната почти веднага — точно колкото да може да мине с едното рамо напред — и веднага след това се затвори. Красива девойка в сива рокля го чакаше с факла в ръка в една тъмна стая. Без да каже дума, Лорн свали качулката си и последва момичето, като се питаше дали беше нова или просто слугиня. Тя вървеше пред него по мрачен, влажен коридор, после тръгнаха по тясна стълба, която изкачиха все така безмълвно.

Когато стигнаха горе, младото момиче изчезна пред една врата, която Лорн бутна и влезе сам. Излезе в красив вътрешен двор, осветяван от Голямата мъглявина, по колоните на галерията над него се виеше бръшлян. Пристъпи напред и веднага разбра, че го наблюдават. Няколко осветени прозореца гледаха към двора, но там като че ли нямаше никого. Значи го наблюдаваха от друго място, в което нямаше нищо изненадващо, защото Белият дворец беше буквално осеян с прозорчета, плъзгащи се стени и скрити врати. Лорн не си направи труда да разбере откъде точно го наблюдават. Беше безполезно и макар че да се чувства дебнат му беше особено неприятно, не мислеше, че тук е в опасност.

Една врата под галерията се отвори в мига, когато сваляше превръзката от окото си. Той изчака спокойно, после се поклони с уважение пред тази, която идваше.

— Добър вечер — каза госпожа Мерил.

Висока и слаба, елегантна, тя протегна ръка. Лорн я пое и я целуна, отгатвайки в полумрака първите мотиви на великолепната татуировка, която се губеше под ръкава на роклята на Мерил и стигаше до рамото ѝ, за да продължи — несъмнено — и върху гърба ѝ. Със своята сложност, изисканост и дължина татуировките на Лилиите показваха ранга на тези, които ги носеха. Това не бяха обикновени татуировки, а магически, живи, които се променяха и преставаха да се развиват при онези, които напускаха ордена. Лорн никога не беше виждал татуировката на Мерил и нямаше представа какъв е рангът ѝ, но знаеше, че е много влиятелна.

— Добър вечер, госпожо.

— Много ми е приятно да ви видя отново, рицарю.

— Благодаря.

— Да седнем, желаете ли?

Тя посочи една каменна пейка, на която седнаха един до друг, като Лорн се мъчеше да устои на очарованието, което тя упражняваше върху него. Чувстваше се добре, отпуснат, изпитваше доверие. И знаеше, че това е клопка.

— Не се страхувайте — каза госпожа Мерил със съучастническа усмивка. — Тук имате само приятели.

Лорн се усмихна: до такава степен ли беше прозрачен?

Лилиите бяха известни както със своята красота, така и с ума, културата и любовните си таланти. Дискретни и ревностни, те съставляваха орден от елитни куртизанки, които служеха също така и като пратенички, шпионки, посреднички, договарящи във всякакъв вид обществени или частни дела. Защитаваха всички интереси при подходящата цена, но този, който защитаваха най-добре, беше техният. С годините бяха започнали да играят важна политическа и дипломатическа роля в Имелор. От тях се страхуваха и ги уважаваха и може би им приписваха по-голямо влияние, отколкото действително имаха. Те обаче си оставаха преди всичко опасни съблазнителки. Според една добре позната в Имелор поговорка умееха да се харесват, както убийците умеят да убиват. И най-опасните не бяха винаги тези, които хората си мислеха — добавяше се понякога…