![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/1/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
— Както всички правителства — продължи госпожа Мерил, — Арканеумът има своите шпиони, подставени лица и убийци. Те заместват армията във Валмир и всички или почти всички принадлежат към ложа „Наказание“.
— Тогава моите убийци…
— Не. Те не принадлежат към ложа „Наказание“. Или по-точно вече не са част от нея. Отделили са се и са създали братство, което наричат „Ардат ен Освехир“ — „Синовете на Освехир“. И предлагат услугите си за цени в злато.
— Освехир. Драконът на сянката.
Заедно с Дракона на тъмнината и Дракона на забравата Освехир беше един от тримата хтонични дракони, които бяха започнали Войните на мрака и за малко не бяха успели да разрушат света.
— Нищо чудно няма в това, че заявяват принадлежността си към Освехир — каза госпожа Мерил. — Тези убийци обичат мрака. Благодарение на магия те се движат в него, а най-добрите от тях дори напълно потъват, за да излязат отново по-далеч.
— Магове ли са?
— Валмирците се кълнат, че не са. Но на тях вече им беше много трудно да признаят, че са създали чудовища и че тези чудовища са се изплъзнали от контрола им. Съмнявам се, че ни казаха всичко…
Лорн размисли, после рече:
— Магове или не, тези Синове бяха само изпълнители. Ще си отмъстя, когато мога, но кой ги е наел?
— Някой могъщ, в това няма никакво съмнение.
— Какво? Не знаете ли кой е бил?
Госпожа Мерил избра да отговори от името на Лилиите.
— Ние не знаем.
— А изобщо опитахте ли се да разберете? — ядоса се Лорн.
Отговорът дойде ясен и отсечен:
— Не.
Лорн млъкна.
— Преценихме, че това ще ни струва твърде скъпо — обясни лилията.
— Скъпо? Да проучите! Ще платя.
Госпожа Мерил се усмихна.
— Забогатели ли сте, рицарю? Всъщност не става дума само за пари.
— А за какво тогава?
— За услуги. За услуги, които ще ни бъдат направени, и за услуги, които ще трябва да направим един ден. Някои, които бяха наши длъжници, ще престанат да бъдат. А на други ще ни се наложи да обещаем много. Твърде много може би. И всичкото това за какво?
Лорн се усмихна горчиво.
— Значи ли това, че аз и Лилиите не преследваме една и съща цел? — иронично рече той. — Не ме ли уверявахте в това при първата ни среща у граф Д’Аргор? Вие и аз заедно? За благото на Върховното кралство?
Госпожа Мерил спокойно издържа погледа на Лорн, в който се четеше гняв и презрение. И заяви:
— Преди малко казахте, че сте уморен от преструвки, е, сега е мой ред да бъда груба. Вие и ние да работим заедно за благото на Върховното кралство? Но това беше преди!
— Преди?
— Преди да ви убият. Преди да изчезнете. Тогава бяхте Пръв рицар на Кралството. А сега кой сте? Вие сте мъртъв, рицарю. Което означава, че вече сте никой.
Лорн си тръгна мрачен и ядосан от срещата си в Белия дворец. Когато се върна в къщата в квартала на монетите, намери Логан и Йерас, които го чакаха разтревожени.
— Какво става? — попита той, като закачи скандския си меч на стената.
— Разни мъже задават въпроси из квартала. Доносници. А Логан казва, че патрулите на Пурпурната гвардия са се увеличили.
Лорн се обърна към бившия наемник, който потвърди с кимване на глава.
— Това може и да няма нищо общо с нас.
— Може би — съгласи се Йерас. — Но е по-доб…
— Но е по-добре да сме предпазливи, да! — извика ядосано Лорн. — Зная.
Логан и Йерас се спогледаха предпазливо, докато Лорн беснееше. Точно от това се нуждаеше сега! Дали полицията на Естеверис вече беше по следите им? И ако е така, как се беше случило? Противно на онова, което си мислеше, може би Лорн е бил забелязан още с пристигането си в Ориал. Или преди това, в някой хан по пътя към столицата. Или може би след това, в кръчмата на пристанището. В крайна сметка нямаше значение. Йерас и Логан също можеше да са привлекли вниманието към себе си. Как можеше да се разбере?
Каквото и да беше станало, Лорн трябваше да ги изпревари.
— Трябва да се срещна с Алан — каза той.
Рейк Вард гледаше калаената гарафа, която държеше в ръцете си, сложена на масата. В гарафата беше останало малко вино на дъното и Вард се колебаеше. Вече беше изпил една гарафа в повече. И други две след това. Обаче едва усещаше действието на опияняването.
Опияняване, в което впрочем нямаше нищо приятно.
Вард се чувстваше ужасно уморен.
Стар.
Тази вечер виното беше жалък приятел, но той нямаше по-добър. Сам на масата си, Вард изпразни гарафата на един дъх и вдигна ръка към сервитьорката.
— Още една.
— Сигурен ли сте? — попита жената.