Свидетелят от влака
- Автор: Harvey Michael
- Серия: Майкъл Кели #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-234-3
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
Майкъл Кели става свидетел на убийство в една станция на чикагското метро. Детективът хуква да гони стрелеца, който го причаква в засада и, опрял пистолет в слепоочието му, го предупреждава да не се прави на герой. После изчезва. Същия ден през прозореца на движещ се влак е застреляна още една жена. Следват нови убийства. Чикаго е в паника. Скоро Кели получава телефонно обаждане, от което разбира, че серийният убиец го познава от много години. След като и приятелката на детектива — съдия Рейчъл Суенсън — е отвлечена, той няма друг избор, освен да разрови собственото си минало и да си спомни за едно престъпление, на което е станал свидетел като дете.
— Не знам точно как си научила за „Транско“ и Си Ем Ти, но това няма значение — продължих аз. — Грешката е била тяхна. И все пак един-два милиона годишно са били за тях дребна сума, с която да ти запушат устата, особено като я сравним с онова, което би трябвало да платят, ако бъдат осъдени за престъпен заговор и причиняване на смърт поради груба небрежност. Църквата няма нужда от подобна реклама. Независимо че е било отдавна.
— Не подценявай човешката алчност, Майкъл.
— Правилно. Известно време всичко е било наред. Прибирала си им парите и си си затваряла устата. Докато изведнъж се появява Джим Дохърти и започва да убива. Ти веднага си разбрала връзката, но си си казала, че все още няма опасност, докато аз не ти споменах за онази катастрофа преди много години. Това ти подейства като катализатор. От този момент нататък ти започна да проявяваш интерес към разследванията на Хюбърт Ръсел, да разпитваш докъде е стигнал. Когато Хюбърт ти изпрати записките си, ти се убеди колко е добър този хлапак, колко е непримирим и как неизбежно аферата с „Транско“ ще се разкрие и Църквата ще бъде разобличена. А ти не би допуснала такова нещо. Не би позволила да ти заколят гъската със златните яйца. Нали, Катрин?
— Наистина си ненормален.
— Затова решаваш да убиеш Хюбърт. Не знам дали някой от страна на Църквата е бил в течение на това. Или си решила на своя глава да си защитиш инвестицията. Така или иначе, не си успяла да го планираш докрай. Не си имала време. Когато Родригес ти дава адреса на Хюбърт и ти казва, че е потенциална жертва, ти виждаш възможност за действие. Ако Дохърти междувременно е убил Хюбърт, толкова по-добре. Ако ли пък не, ти сама можеш да го направиш, като го припишеш на Дохърти. Вдигаш се, отиваш в апартамента на Хюбърт и го заварваш жив и здрав. Показваш му значката си и той те пуска да влезеш, без да се замисли.
Помълчах няколко секунди и продължих:
— Междувременно решаваш, че и Дохърти трябва да умре. За предпочитане, преди да ми е казал какво знае за Църквата. Преди да ме е убедил, че просто няма как той да е убил приятеля ми. Ти си знаела, че съм при Дохърти, за да го хвана на тясно. Затова веднага след като си приключила с Хюбърт, си тръгнала натам. Имаше късмет да ни свариш, както седяхме един срещу друг, и го застреля на място.
— Това ли е? — попита тя.
— Имам един въпрос. Защо го обеси?
По очите й видях как мозъкът й работи трескаво, претегля всяка възможност, преценява следващия ход срещу мен. Можех да й кажа да не си хаби времето.
— Предполагам, че си носила само служебния си пистолет и не е било желателно да ползваш него. — Вдигнах рамене. — Ако впоследствие се окажеше невъзможно да го припишеш на Дохърти, винаги можеше да го изкараш самоубийство. Хюбърт беше млад, психически неукрепнал. Едно самоубийство би ти свършило добра работа като резервен вариант.
— Наистина ли смяташ, че можеш да докажеш каквото и да било? — каза тя.
— Ако онзи, който ти е плащал, реши да проговори, това не би било проблем. Но пък си казвам, че за някои хора истинската плячка е Църквата и за да се доберат до нея, биха сключили сделка с теб. — Вдигнах пистолета. — А аз не бих допуснал това, Катрин.
По лицето й видях как най-после проумя действителността и тя я срази. Изведнъж някак си се спихна, тялото й се приведе напред, сякаш под огромна тежест. Чертите на лицето й се размиха и изчезнаха една по една, засмукани в черната дупка на страха. Страх не от бедност или самота; страх от смъртта. Тя вече се виждаше мъртва, просната в саждите и мръсотията на чикагското метро.
Прочетох всичко това по лицето й. После тя погледна зад пистолета, към човека, който го държеше. И тогава Катрин Лосън се окопити за една последна игра на нерви.
— Не можеш да го направиш — каза по-скоро на себе си. — Та ти не събра кураж да гръмнеш Дохърти! Нито пък Робълс. Защо си мислиш, че сега ще се справиш? — попита тя и се усмихна. Което беше грешка.
Наведох дулото на пистолета и я прострелях в бедрото. Изстрелът отекна между бетонните стени, гилзата издрънча върху коравия под. Катрин залитна към металните шкафчета, хвана се за пейката и падна, разпръсвайки документи и снимки наоколо. Аз пристъпих към нея и напипах бронежилетката под якето й.
— Знаех си, че ще носиш жилетка. Затова си казах, че трябва да се целя в главата.
Тя притискаше с длани раната на бедрото си и скърцаше със зъби от болка. Но събра сили да ме погледне в очите и поклати глава.