Свидетелят от влака
- Автор: Harvey Michael
- Серия: Майкъл Кели #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-234-3
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
Майкъл Кели става свидетел на убийство в една станция на чикагското метро. Детективът хуква да гони стрелеца, който го причаква в засада и, опрял пистолет в слепоочието му, го предупреждава да не се прави на герой. После изчезва. Същия ден през прозореца на движещ се влак е застреляна още една жена. Следват нови убийства. Чикаго е в паника. Скоро Кели получава телефонно обаждане, от което разбира, че серийният убиец го познава от много години. След като и приятелката на детектива — съдия Рейчъл Суенсън — е отвлечена, той няма друг избор, освен да разрови собственото си минало и да си спомни за едно престъпление, на което е станал свидетел като дете.
Рейчъл почеса Маги зад ушите и се загледа пред прозореца към езерото.
— Лицето ме боли. Чувствам се така, сякаш съм на сто години и съм нападната от някакви гадни животни. При това не броя приятните моменти, изживени с твоя приятел Джим.
Пресегнах се и я докоснах по ръкава.
— Недей.
Помислих си, че ще се дръпне, но тя просто притисна Маги още по-силно до себе си. Палето завря главата си под мишницата й.
— Нали знаеш, че работя като доброволка към Асоциацията на жените — жертви на насилие? — каза тя.
Знаех, разбира се. Двамата с Рейчъл се бяхме запознали на годишната й среща за набиране на средства.
— Знам, да.
— Мислех си, че нещо особено ме свързва с жертвите. Въобразявах си, че усещам болката им, защото съм способна на чувства. Оказа се, че съм се заблуждавала, че само съм се усмихвала като идиот, опитвала съм се да ги утешавам за нещо, от което не съм имала никаква представа.
— Смяташ, че жените, на които си помагала, са те възприемали по този начин?
— На тяхно място аз със сигурност бих се възприемала така.
Поклатих глава и се загледах заедно с нея през прозореца. След десетина минути Рейчъл въздъхна. Погалих я с върховете на пръстите си по гърба на ръката. Тя облегна глава на рамото ми и аз я прегърнах през кръста. Усещах я толкова слаба и крехка. Маги се прозина и мързеливо размаха опашка.
— Съжалявам, Рейч.
— Знам. — Лицето й беше мокро; аз изтрих с длан една сълза. Тя изруга и обърса лицето си с ръкава. — Когато вече не усещаш, че плачеш, значи си наистина много зле.
— Ще се оправиш, мила.
— Може би, но няма да е същото.
Бездната на мълчанието ни обгърна отново. След малко Рейчъл се премести на един стол срещу мен, наведе се напред и обгърна тялото си с ръце.
— Не знам какво ще става оттук нататък — каза тя.
— Ще измислим нещо, Рейч. Да караме поред.
Тя вдигна пръст и го приближи към устните ми, без да ги докосне.
— Шшшт, Майкъл. Изслушай ме.
Замълчах.
— Нещата невинаги се решават с измисляне на нещо — каза тя. — И не всеки път глаголът „ще измислим“ е в множествено число.
Усетих леденото докосване до сърцето си и една болка, върху която беше изписано името й, но се престорих, че не забелязвам.
— Всичко е наред — казах аз, като се насилвах да се усмихна на лъжата си.
— Напротив, Майкъл, не е наред. Но понякога нещата просто се случват. И като се случат, няма връщане назад. Истината е, че ние двамата не си пасваме. Колкото и да се опитвам да убедя себе си в противното.
Погледът ми беше прикован в една пукната плочка на пода. Тя ме хвана за брадичката и я повдигна, докато очите ни се срещнаха. После вдигна ръката ми и я допря до бузата си. Тогава усетих колко й е жал за мен и разбрах, че всичко е истина. И това беше може би най-лошото.
След минута докторът се появи на вратата и ни даде знак да приключваме.
— Мисля, че ме гонят вече от тук — казах аз.
Рейчъл се опита да стане, но изкриви лице от болка.
— Внимавай — казах аз.
— Знам. Всичко по мен се разпада, дяволите да ме вземат!
Усмихнах се. Тя се засмя и от усилието отново се разплака, докато накрая се поуспокои.
— Ще минеш ли някой път пак да ме видиш?
— Стига да го желаеш.
— Би ми било приятно, да.
Маги скочи от скута й и се приближи до мен. Рейчъл я вдигна и отново я сложи в скута си.
— Може ли да остане още малко при мен?
— Да, разбира се.
Рейчъл прекара пръст по дланта ми.
— Благодаря ти, че дойде.
— Благодаря ти, че ме прие.
Тя кимна и изведнъж ми се стори ужасно уморена и някак инертна. Опитах се да я задържа при себе си, но тя се отдръпваше назад като морето при отлив, докато между нас остана само един пуст плаж, осеян с оголените кости на нашата връзка.
Целунах я предпазливо и почесах палето зад ушите. После си тръгнах. Рейчъл се обърна и отново се загледа в езерото. Маги ме изпрати с очи чак до вратата.
62
Родригес ме чакаше в колата си точно до знака „Паркирането забранено“. Беше с тъмни очила, двигателят на колата работеше. Аз се качих отпред до него.
— Как мина? — попита той.
— Както и можеше да се очаква.
Полицаят кимна, погледна в огледалото си за обратно виждане и потегли.