Големите малки лъжи [bg]

Селест подскочи от изненада и едва не изпусна лампата, която носеше.

— Съжалявам, не исках да ви плаша — каза пълничка жена на около четиресет, облечена в спортен екип, която тъкмо излизаше от апартамента в отсрещния край на коридора. Придружаваха я две малки момиченца. Приличаха на близначки, приблизително на същата възраст като Джош и Макс.

— Аз… в известен смисъл… — започна Селест. — Имам предвид, да, аз съм новата наемателка. Не съм сигурна кога точно ще се нанеса. Може да отнеме известно време.

Това не влизаше в плана. Да разговаря с хора. Така всичко изглеждаше прекалено истинско. Цялата тази работа беше хипотетична. Вероятно никога нямаше да се стигне дотук. Тя просто флиртуваше с идеята за нов живот. Правеше го, за да впечатли Сузи. Искаше да отиде на следващата си среща с нея, подготвила „план“. Повечето жени вероятно се нуждаеха от увещаване месеци наред. Повечето жени вероятно отиваха на следващата си среща със Сузи, без да са свършили нищо. Не и Селест. Тя винаги си подготвяше домашното. „Подписах шестмесечен договор за наем на апартамент — смяташе да каже на Сузи бодро, небрежно. — В Макмеънс Пойнт. Мога да стигна пеш до Северен Сидни. Имам приятелка, която е съдружник в малка адвокатска кантора в Северен Сидни. Предложи ми работа преди около година и аз отказах, но съм сигурна, че все още би могла да ми намери нещо. Но дори и да не се получи, бих могла да си намеря работа в града. На една ръка разстояние с ферибот.“

„Уау! — ще каже Сузи. Ще вдигне вежди. — Браво!“

Браво на Селест. Добро момиче. Пребита съпруга с отлични обноски.

— Аз съм Роуз — представи се жената. — А това са Изабела и Даниела.

Шегуваше ли се? Наистина ли бе нарекла децата си Изабела и Даниела?

Момичетата учтиво ѝ се усмихнаха. Едното от тях дори каза: „Здравей“. Определено бяха близначки, далеч по-възпитани от момчетата на Селест.

— Аз съм Селест. Приятно ми е да се запознаем! — Тя побърза да завърти ключа. — Аз ще…

— Имате ли деца? — с надежда попита Роуз. Двете момиченца също я погледнаха обнадеждено.

— Две момчета — отвърна Селест. Ако споменеше, че има близнаци, невероятното съвпадение щеше да предизвика още поне пет минути непоносим разговор.

Тя побутна вратата с рамо.

— Ако имате нужда от нещо, само ми кажете! — обади се Роуз.

— Благодаря! До скоро. — Селест отвори вратата, а двете момиченца започнаха да спорят чий ред е да натисне копчето на асансьора.

— За бога, момичета, трябва ли да слушам едно и също всеки път? — каза майка им с нормалния си глас, съвсем различен от любезния тон, който току-що бе използвала за Селест.

Веднага щом вратата се затвори, последва пълна тишина, гласът на Роуз прекъсна насред изречението. Добра звукоизолация.

Точно до вратата имаше огледална декоративна стена, която изглеждаше като останка от амбициозен интериорен проект от седемдесетте. Останалата част от жилището бе съвършено безлична: празни бели стени, здрав сив мокет. Типичният имот под наем. Пери притежаваше имоти под наем, които вероятно изглеждаха точно като този. На теория Селест също ги притежаваше, но дори не знаеше къде се намираха.