Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
Но защо всичко трябва да се повтаря?
Отговорът беше близо, в неговата ръка. И още беше шепотът на змията: „… тъй като Господ знае, че в деня, когато вкусите от него, очите ще ви се отворят и вие ще станете като Него.“ Древният прародител на лъжата е бил много хитър, казвайки полуистината: как можете да „познаете“ доброто и злото, докато имате толкова малко примери? Опитайте и ще бъдете като Бога. Но нито неограничената мощ, нито безкрайната мъдрост не могат да дарят хората с божественост. За това те трябва да притежават и безкрайна любов.
Дом Пауло извика младия свещеник. Времето на тръгването беше съвсем близо. И скоро щеше да настъпи Новата година.
Това беше година на невиждани поройни дъждове в пустинята и от тях цъфнаха отдавна изсъхнали семена.
Това беше година, в която зачатъците на цивилизацията дойдоха при езичниците от Равнината и даже хората на Ларедан започнаха да мърморят, че всичко може би върви към по-добро. Новият Рим не се съгласи с това.
В този ден между Денвър и Тексаркана беше подписано и скъсано временно съглашение. Това беше година, в която старият евреин се върна към предишния си живот на лекар и странник; година, в която монасите на Албертианския орден на Лейбовиц погребаха своя абат и дадоха обет на новия настоятел. Година на страстна вяра в утрешния ден.
Това беше година, в която от Изтока на кон пристигна цар, овладявайки земите и подчинявайки ги на себе си. Това беше годината на човека.
23
Задушлива топлина плуваше над обления в слънце път, който заобикаляше хълм, обрасъл с храсти. Жегата усилваше мъчителната жажда на Поета. Най-после той се огледа с усилие. Схватката беше приключила, наоколо беше съвършено спокойно, ако не се брои кавалерийския офицер. Лешоядите кръжаха съвсем ниско.
Той забеляза няколко мъртви бежанци, един кон и затиснатият под него офицер. От време на време кавалеристът идваше в съзнание и жално виеше. Воплите му безпокояха лешоядите и дразнеха Поета. Сега той беше един много унил Поет. Той не очакваше, че обкръжаващият го свят ще се държи учтиво или поне благоразумно; този свят рядко постъпваше така. Често се беше потапял мъжествено в неговата жестокост и глупост, но никога преди животът не беше стрелял с мушкет в корема му. Поетът намираше това за крайно безсърдечно.
Нещо по-лошо, този път вината беше негова, постъпи глупаво. Той обмисляше положението си и не безпокоеше никого, когато забеляза групата бежанци от изток. Кавалерийският отряд ги настигаше. За да не се забърква, Поетът се скри в храстите до пътя. Това не беше негова битка. И ако тази битка беше работа на съдбата, то съдбата едва ли можеше да открие по-незаинтересован свидетел от Поета. Тогава откъде дойде този безразсъден порив? Той го накара да изскочи на пътя, да нападне кавалерийския офицер и три пъти да го прободе с кинжала, докато и двамата паднаха на земята. Той не можеше да разбере, защо го направи. С това не постигна нищо, избиването на бежанците продължи. Кавалеристите препуснаха нататък, след другите бегълци, като оставяха след себе си само трупове.
След известно време Поетът събра сили, отново вдигна глава, примигна, за да изчисти мръсотията от очите си и се вгледа внимателно в офицера. Той беше уверен, че това е същият офицер, когото нападна, макар сега момчето да изглеждаше бледо-зелено. Молбите му започнаха да го дразнят. Поне три духовни лица лежаха мъртви сред бежанците и сега офицерът не беше така непримирим към религиозните им убеждения.
„Навярно ще го доближа“ — помисли си Поета.
Той бавно запълзя към него. Като забеляза приближаването му, офицерът извади пистолета си. Поета спря. Той не очакваше, че ще го познаят. Приготви се да се върне обратно. Офицерът насочи към него дулото на пистолета. Ръката му трепереше. Куршумът удари в земята на метър от него.
Офицерът се опитваше да презареди, когато Поета му изтръгна оръжието. Той сякаш бълнуваше и все се опитваше да се прекръсти.
— Замълчи — сопна му се Поета, като напипа ножа му.
— Благословете ме, отче, защото съм грешен…
— Освобождавам те от греховете, сине мой, — каза Поета и заби ножа в гърлото му.
След това намери манерката му и отпи малко от нея. Водата беше топла, но му се стори възхитителна. Той лежеше, поставил глава върху коня на офицера и чакаше сянката на хълма да пропълзи върху пътя. „Исусе, колко ме боли! Тази последна постъпка трудно може да се обясни. А без моето око е още по-трудно.“ Ако имаше нещо за обяснение. Той погледна мъртвия кавалерист.