Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))

— Тогава няма смисъл да повтарям молбата си за застъпничество за нас, когато вашите офицери съобщят какъв прекрасен форпост могат да създадат в това абатство. Но заради самия него му кажете, че и нашите олтари, и „Книга на Паметта“ са били нападани и по-рано, и тогава нашите предшественици без колебание са се хващали за мечовете. — Той замълча. — Днес ли ще си тръгнете или утре?

— Мисля, че днес ще е по-добре — тихо отговори дон Тадео.

— Ще заповядам да ви приготвят провизии. — Абатът се обърна, за да си тръгне, но се спря и добави меко: — А когато се върнете, предайте посланието на вашите колеги.

— Разбира се. Вие ли сте го писал?

— Не. Просто кажете, че всеки, който пожелае да работи тук, ще бъде приет с радост, въпреки невзрачното осветление. Особено дон Махо. Или дон Езер Шон с неговите шест ингредиента. Мисля, че хората трябва да повъртят грешките си в ръце, за да ги отделят от истината… само да не се захванат с вкус за тях, тъй като те са по-приятни на вкус. Кажете им също така, сине мой, че когато настанат такива времена — ако те действително настанат, — когато не само свещениците, но и философите ще се нуждаят от убежище… кажете им, че у нас стените са по-дебели, отколкото крепостните.

С кимане на глава той освободи монасите и с труд се заизкачва по стъпалата — искаше му се по-скоро да се уедини в кабинета си. Неистовата фурия отново беше обхванала вътрешностите му, и той знаеше, че му предстоят нови мъчения.

— Nunc dimittis servum tuum, Domini… Quia viderunt oculi mei salvatare…78

„Може би този път болестта ще се прояви в по-пристоен вид“ — помисли той с плаха надежда. Искаше да извика отец Голт да му се изповяда, но реши да почака, докато си отидат гостите… Той отново се вторачи в указа на Ханеган.

Почукване на вратата прекъсна страданията му.

— Не бихте ли могли да минете по-късно?

— Боя се, че по-късно няма да съм тук — отговори приглушен глас от коридора.

— А-а… дон Тадео, влизайте, влизайте. — Дом Пауло се изправи; той здраво притисна болката си, без да се опитва да се освободи от нея, опитвайки се само да я управлява.

Ученият влезе и постави на масата на абата сгънати листове.

— Помислих си, че трябва да ви оставя това — каза той.

— Какво е това?

— Чертежите на вашите защитни съоръжения. Тези, които направиха офицерите. По-добре ги изгорете веднага.

— Защо правите това? — тихо попита дом Пауло. — След нашият разговор долу…

— Не се заблуждавайте — прекъсна го дон Тадео. — Бих ви ги върнал във всички случаи. Това е дело на чест — да не им дам да извлекат груба полза от вашето гостоприемство. Но да оставим това. Ако ви бях върнал чертежите по-рано, офицерите щяха да имат достатъчно време да направят още един комплект.

Абатът стана бавно и протегна ръка на учения.

Дон Тадео се поколеба.

— Не обещавам да защитавам вашите интереси…

— Знам.

— … тъй като считам, че вашите съкровища трябва да бъдат отворени за целия свят.

— Това е било, това е, това ще пребъде навеки.

Те с въодушевление стиснаха ръцете си, но дом Пауло знаеше, че това не е никакво помирение, а само знак за взаимно уважение на противниците. Вероятно повече нямаше да се случи.