Кристалната пантофка
- Автор: Джонстън Линда О.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Коцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристалната пантофка». Краткое содержание книги:
— Прощавам ти — каза той с най-царствения глас, на който беше способен. — Но не крий повече тайни от мен.
Имаше, помисли си Пейдж, само една малка, горчива тайна, която не му бе разкрила. Милисънт.
Но какво можеше да му каже за същество, което навярно въобще не съществуваше? Не; нямаше смисъл да разисква.
Нейното признание за разследването й по отношение на Уензъл не бе чак толкова ужасно. Всъщност сега тя се чувстваше много по-добре. Никоу не бе я уволнил, не я бе изхвърлил от страната… нито отрече възторженото им преживяване до водопада.
Докато се спускаха от планината, влажните й дрехи все още залепваха за гърба й. Никоу й разказваше за този Уензъл, за когото най-много бе слушал в детството си.
— Както ти казах, когато ти изрецитирах целия списък на даргентийските крале, първият крал на тази страна се е казвал Уензъл. Но той е живял в много по-раншна епоха от тази, която те интересува. Легендата казва, че той в дуел извоювал свободата на тази страна от Германия още преди средновековието.
— Тогава ти наистина вярваш в легендите? — подразни го Пейдж.
— Вярвам в истинските хора, за които са създадени легендите — противопостави й се той. — Но Алфред действително се опитваше да ме накара да вярвам повече в легендите, докато растях.
Пейдж си представи царственото дете със златисто кестенява коса и тъмни, проницателни очи. Усмихна се.
— Искал е да те накара да повярваш в легендите ли?
Никоу кимна.
— Каза ми, че задължението на бъдещия крал е да приема всичко, което вълнува поданиците му. Всички даргентийски легенди, каза той, се основават на истини, и повечето от тях са свързани помежду си. Но когато го попитах какво е истинското в тях, той ми каза, че ще трябва да порасна, за да го науча.
— А сега, когато си вече голям?
— Истината все още ми убягва.
Пейдж се засмя.
— Не мисля, че нещо въобще ще те накара да повярваш в тях.
За момент той отмести изразителните си очи от пътя и я погледна така, че тя усети някаква летаргия, топла и сладка като разтопена меласа, преминаваща по вените й.
— Хората вярват в легендите поради различни причини. Аз навярно мога да бъда убедена да повярвам в легендите на собствената ми страна, даже и да не възприема всички нещастия, които се предполага, че ще ни сполетят, ако не го направя.
Пейдж вътрешно потрепери. Дали това не бе намек, че в края на краищата той можеше да се ожени за обикновена жена? И можеше ли тази късметлийка да е тя?
О, да, помоли се тя. Защото трябваше да си го признае: тя се бе влюбила в принц Никълас, принца на Даргентия.
Знаеше го и преди този ден, даже преди несравнимия им любовен акт до водопада. Но тяхната страст бе разпалила това предположение до такива размери, че тя го усещаше като горски пожар, който я изгаряше отвътре и заплашваше да избухне в ярки и блестящи пламъци, които само той можеше да владее със своето докосване и своята целувка.
Не че щеше да му го каже. Не и докато той пръв не признаеше чувствата си към нея.
Само да беше сигурна, че каквито и да бяха чувствата му към нея, те не бяха резултат от намесата на Милисънт.
Поне днес Пейдж не бе усетила присъствието на палавата си кръстница. Любенето й с Никоу бе вълшебно, но то бе магията на двама души, които се привличат един друг — в него нямаше нищо свръхестествено.
Поне така се надяваше.
Тя се мъчеше да намери някакъв отговор на твърдението му, който нямаше да изглежда, че обслужваше собствените й интереси.
— Поданиците ти много ще се зарадват, ако се вслушаш в легендите — най-накрая каза тя. — Те никога не трябва да узнаят, че ти наистина не вярваш в тях.
— Много мило от твоя страна да се тревожиш за поданиците ми. — Никоу вдигна ръката си от волана и я погали по бузата. Тя затвори очи, за да се наслади на мекия и нежен допир.
— Поданиците ти са много мили хора — каза просто тя.
— О, виж! — възкликна Никоу точно когато до слуха й достигна някакъв шум извън колата.
Незабавно отвори очи. Стадо овце пресичаше пътя. Ревностно го пазеше едно джафкащо куче с големи, наострени уши. Един мъж с висока, заоблена гега тичаше през полето до пътя и викаше нещо, което Пейдж не можеше добре да чуе. Последни пресякоха шосето овца с малкото си игриво агне. Никоу изключи климатика и отвори прозореца.
Овчарят приближи колата откъм страната на шофьора. Беше дребен човек със силен загар. От лицето му гледаха две бледи очи.
— Съжалявам, ваше височество — каза той на френски език, като позна принца. Бедният човечец сякаш беше готов да падне на колене, за да му простят.