Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
— Поверявам ти ги, Анри-Джон.
Направо да се побъркаш, Бога ми! Понякога ми излизаше с лафове от рода на: Всъщност, животът не е нищо повече от няколко жени и два-три мига размисъл — и аз го зяпвах възхитено. Друг път обаче, както в този момент, ставаше ужасно досаден и най-неочаквано изтърсваше някоя страхотна тъпотия. Не разбирах как може да се притеснява, намирах го за адски неприятно.
В коридора срещнах майка ми и я целунах за довиждане. Тя поне ми спести препоръките си. Задоволи се само да протегне ръка, за да оправи яката ми, и задържа поглед върху мен за не повече от секунда. Колкото по-кратко, толкова по-добре.
Присъединих се към Едит и Оли в ателието на Давид. Той кърпеше една разгъната на пода задна кулиса и двамата слязоха на мецанина. Не бяхме подранили. Следобедът отиваше към края си, а ни чакаха най-малко два часа път.
— Спокойно. Та нима целият живот не е пред нас? — заяви Давид, изтривайки ръцете си.
Това бе един от любимите му изрази. Дълбокомислие и простота.
Отивахме на извънградско парти, организирано от Фло, едно момиче, с което бях излизал преди няколко години и което донякъде ме бе отвратило от целувките в стил „уста в уста“. Мисля, че след това и Боб опита късмета си с нея, но също толкова безуспешно. Пътувахме към вилата на родителите й в околностите на Авалон и смятахме да се съберем там цяла тумба, този път без свидетели.
Седях на задната седалка заедно с Оли, но това ни най-малко не го притесняваше. От два месеца той въртеше идеалната любов и всичко му се струваше прелестно. Тя се казваше Силви. Да произнесеш името й пред него бе все едно да го треснеш с чук по главата, след което известно време даваше заето. През повечето време двамата седяха хванати за ръце и се пулеха един в друг така, сякаш не вярваха на очите си. Според мен това започваше да става доста отегчително. Нямах опит в подобен вид връзки и неколкократно се бях опитвал да измъкна от него малко по-подробна информация, но той решително отказваше да ме просветли, а и не го приемаше много добре.
И понеже часът на поредното им зверене лице в лице наближаваше, на физиономията му се бе изписало блажено изражение, а самият той беше страшно разсеян и изобщо не се стараеше да ми прави компания. Давид беше прегърнал Едит през рамо и тъй като тя се притискаше към него, не виждах нищо от пътя. Върхът! А като се има предвид, че междувременно се бе и смрачило, наистина не ми оставаше нищо друго, освен да скръстя ръце.
Накрая ги помолих да пуснат малко музика, стига това да не притеснява някого. Едит повъртя копчетата и попадайки на Лео Фере, се обърна към мен със заговорническа усмивка. Причината бе, че двамата не можехме да му се наситим и го слушахме часове наред. Всъщност не исках нищо повече, исках да имам с нея привилегировани отношения и нямах нищо против да излиза с Пиер или Пол, стига това да не променя нищо помежду ни, стига да останех незаменимият, онзи, който винаги присъства, задоволявайки се да наблюдава как тези кретени идват и си отиват, стига все така да бъдех човекът, с когото тя винаги се разбира, към когото може винаги да се обърне и да му каже всичко, да му разкаже всичко, нито любовник, нито брат — е, тук не бях много наясно по въпроса. Но нещо не се получаваше. Понякога ми идеше да я разкъсам на парчета. А друг път се разбирахме толкова добре, че чувствах, че има нещо, което не мога да схвана, което не съм в състояние да осъзная. Не беше никак просто. Зависеше от настроението ми, а и тя имаше отвратителен характер. По-често бяхме на нож, отколкото чистосърдечни и прями един към друг. Един ден, и това още не можех да й го простя, ме беше попитала дали не съм влюбен в нея. Нима ме вземаше за някои от онези дръвници, които търчаха подире й с изплезени езици? Къде ме търсеше, по дяволите! Бях го приел като обида, дори като най-гадното нещо, което можеше да ми изтърси, и не можех да го забравя.
Открихме доста трудно вилата, която беше забутана вдън шубраците. Съзряхме светлините й едва към девет вечерта в края на една гора, която, застинала над покрива й като тъмен водопад, сякаш всеки момент щеше да я смаже. Беше крайно време, тъй като Оли започваше да нервничи и да намеква, че го правим нарочно.