Пробудена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Пробудена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Зейдист, бивш кръвен роб, носи белезите на минало, изпълнено със страдания и унижения. Прочут с неукротимата си ярост и злокобни дела, той буди страх както у хората, така и у вампирите. Гневът е единственият му спътник, а ужасът — неговата стихия. До момента, в който спасява една красива жена от смъртоносното Общество на лесърите.
Бела е мигновено запленена от кипящата сила на Зейдист. Но докато страстта им един към друг нараства, жаждата за отмъщение на Зейдист над мъчителите на Бела го довежда до ръба на лудостта. Сега Бела трябва да помогне на своя любим да излекува раните от своето изтерзано минало и да намери бъдеще с нея…
обръща внимание, но само след няколко секунди тя се засили и сякаш
някой стисна тила му с менгеме. Отпусна педала на газта и зачака
усещането да отмине.
И тогава се случи.
Болката проряза главата му и той започна да вижда всичко в различни
нюанси на червеното — като че ли някой бе покрил главата му с
прозрачен червен воал. Светлините от фаровете на приближаващите
автомобили бяха неоново розови, шосето бе ръждивочервено, а небето —с цвета на бургундското вино. Погледна часовника на таблото, чийто
цифри сега блестяха ярко рубинени.
По дяволите. Това, което ставаше, не бе правилно, не трябваше да се
случ…
Премигна и разтърка очи. Когато ги отвори отново, зрението му вече
бе лишено от перспектива.
«Да, но се случва.» Нямаше да успее да стигне до центъра на града.
Завъртя кормилото надясно и отби към мястото, където, преди да
изгори, се намираше академията за бойни изкуства. Изгаси фаровете на
«Бентли»-то и го скри зад дълга и тясна сграда. Спря така, че ако се
наложеше да потегли бързо, да натисне само педала на газта и колата да
полети напред.
Остави двигателя да работи, съблече самуреното палто и сакото на
костюма си и нави левия си ръкав. Въпреки че зрението му се влошаваше
все повече и всичко тънеше в червено, отвори жабката и извади
спринцовка и гумена тръбичка. Ръцете му трепереха толкова силно, че
изтърва иглата и трябваше да се наведе и да я вдигне от пода.
Потупа джобовете си и откри стъкленото шишенце, което съдържаше
допамин — един от невромодулаторите. Остави го върху таблото.
Трябваше да опита два пъти, преди да успее да отвори опаковката на
спринцовката. После едва не счупи иглата, докато се опитваше да пробие
гуменото капаче на шишенцето. Когато спринцовката бе заредена, стегна
ръката си над лакътя с гумената тръбичка с помощта на другата си ръка и
зъбите си и се опита да намери вена. Тъй като продължаваше да вижда
предметите сплескани, а не триизмерни, всичко бе много сложно.
Просто не виждаше достатъчно добре. Всичко пред него бе… червено.
Червено… червено… червено… Думата непрекъснато се въртеше в
главата му. Червеното бе цветът на паниката. На отчаянието. И на
омразата и ненавистта, които изпитваше към самия себе си.
Червеното не бе цветът на неговата кръв. Не и сега, във всеки случай.
С усилие на волята се концентрира в онова, което правеше, и отново
се опита да намери кръвоносен съд, който щеше да отведе веществото до
рецепторите в мозъка му. Обаче вените му бяха деформирани.
Не усети нищо, когато заби иглата, което бе добре. Но после то
дойде… леко парене на мястото, където бе поставил инжекцията. Скоро
щеше да се сложи край на вцепенението, в което се намираше.
Продължи да търси под кожата си използваема вена и започна да
усеща тялото си. Тежестта му върху кожената седалка. Топлината, струяща от парното върху глезените му. Въздухът, който бързо влизаше и
излизаше от устата му и изсушаваше езика му. Ужасът го накара да забие
иглата дълбоко и да развърже гумената тръбичка. Само Господ знаеше
дали е забил иглата на правилното място.
С тежко биещо сърце втренчи поглед в часовника.
— Хайде — прошепна и започна да люлее тяло напред-назад. —Хайде… Подействай.
Червеното бе цветът на неговите лъжи. Беше уловен в капан и света
на червеното. Някой ден, може би скоро, допаминът нямаше да му действа
повече. И той щеше да се изгуби завинаги в червения океан.
Цифрите на часовника се смениха. Бе изминала минута.
— О, по дяволите… — разтри очи, като че ли това можеше да върне
перспективата на зрението му и нормалния спектър на цветовете.
Мобилният му телефон звънна, но той не му обърна внимание.
— Моля те… — мразеше умолителната нотка в гласа си, но не
можеше да се преструва на силен. — Не искам да изгубя сам себе си…
Изведнъж зрението му се върна — виждаше всичко в триизмерни
форми и различни цветове. Сякаш злото бе изтръгнато от него и тялото му
се бе вцепенило, чувствата и усещанията му се бяха изпарили и в главата
му бяха останали само мислите му. Наркотикът го превръщаше отново в
движещо се, дишащо и говорещо същество, което сега трябваше да се
тревожи само за четирите си сетива, след като веществото бе започнало да
действа.
Отпусна се на седалката. Стресът около отвличането и спасяването на
Бела го бе отслабил. Затова и пристъпът го бе връхлетял така силно и