Поглед в мрака

Самата стая нямаше нищо общо с натруфения стил на стария губернатор, който обичаше да излага, при това в прекомерни количества, ценна плячка, отнета от десетина завладени градове. Не, тази стая беше издържана в стила на Капитас — дълга маса и никакви украси по стените, освен един фриз, типичен за местната вътрешна архитектура, който изобразяваше завладяването на града преди осемнайсет години. Талрик се запита разсеяно дали не би могъл да открие и себе си на младини в някой от образите на триумфиращи осородни войници. Поне Ултер със сигурност би трябвало да е там, на фриза, защото именно той командваше атаката тогава. Премести поглед от фриза към войниците. И двамата бяха млади мъже. „Няма как да са участвали в битката за Мина.“ Дори в Дванайсетгодишната война срещу Федерацията едва ли бяха участвали. Това незнайно защо го изпълни с чувство на самота. Изглежда, имаше повече общо със Стенуолд Трудан, отколкото с тези млади мъже. Навярно в крайна сметка културната идентичност не тежеше колкото възрастта.

Войничетата застанаха мирно, а Талрик зае позиция зад масата срещу вратата. Стори му се, че разпознава стъпките още преди мъжът да се появи на прага — осороден с прошарена коса и свиреп поглед. Полковник и губернатор едновременно, както личеше от допълнителните нашивки.

„Разбира се.“ В документите, които Талрик беше изчел, губернаторът не се споменаваше по име, но ако се беше постарал, Талрик и сам би се досетил. Изненадата му беше неуместна.

— Полковник Латвок — кимна той. — Простете, че не козирувам според изискванията, но в момента това май не ми се полага.

Очите на Латвок бяха като кубчета лед, но това можеше да се очаква. Полковникът махна отсечено с ръка и двамата войници излязоха навън.

— Не беше нужно да убиваш петима мои войници — каза той.

Талрик вдигна цинично вежда.

— Последния път, когато Империята прояви интерес към мен, полковник, едва оцелях, за да си извадя поука.

— И така да е — каза Латвок, — със сегашните си действия ти направи нещата… много трудни.

„А на тебе защо ти пука?“ Но ситуацията започваше да му се изяснява. Полковник от Рекеф, поставен начело на гарнизона, под негово командване войниците се чувстват недоволни и изпълнени с недоверие… и защо не? Доверието е надценена стока.

— Седни — нареди му с равен глас Латвок, после присви очи, когато Талрик не помръдна. — Аз все още съм твой висшестоящ офицер.

— А аз още ли съм в армията?

Латвок го прикова с поглед. Талрик му отвърна със същото и като гледаше прежълтялото лице на полковника, си помисли, че пред него е човек, който редовно не си доспива. „Местни или имперски тревоги те мъчат, чудя се? Или и двете?“ А после изведнъж, така както човек съзира конкретно очертание в размита облачна маса, Талрик видя дълбокото безнадеждно отчаяние, което ядеше Латвок отвътре. Полковникът стоеше на тънко въже над пропаст и с мъка удържаше равновесието си.